Джералд Даръл: Златни прилепи и розови гълъби

Разопаковахме мрежите и ги нагласихме, макар и не без трудности. Дейв откопча женския американски керкенез от ръката си и го завърза с ремъка на един клон от мъртвото дърво. Няколко пъти той размаха яростно крила, но след това се примири. Разпръснахме се по протежение на пътеката, скрихме се в храсталаците и зачакахме. Попитах Дейв, който се бе свил на кълбо под един храст близо до мен, кой използва лъкатушещите из гората пътечки като тази, на която бяхме сега. Трябваше да се придържаме към пътечката, защото, ако човек излезеше на повече от метър настрани, щеше да падне неколкостотин метра надолу в долината, ако преди това не се набучеше на шиповете на гуавата.

— Това са пътеки на лесничеи — каза той, — но също така ги използват и хората, които отглеждат марихуана.

— Кой отглежда марихуана? — попита Ан Питърс от своя наблюдателен пункт на пътеката пред нас.

— Това е процъфтяващ бизнес, отглеждането на трева — обясни Дейв. — Идват в гората, изсичат си малка градина, засяват тревата и после я продават.

— Не е ли незаконно? — попита Джон.

— Естествено — отвърна Дейв. — На Мавриций няма армия, има само така наречените „Войски за специално придвижване“, нещо като морски пехотинци или командоси, и една от задачите им е да търсят кой отглежда трева. Използват и хеликоптер. Преди няколко седмици открих голяма нива и им съобщих. Беше една от най-големите находки от дълго време и, предполагам, станах persona non grata сред момчетата с тревата.

Предобедът се изниза и изведнъж стана пладне, най-горещото време на деня. Слънцето прежуряше като пещ и гората се умълча, обгърната от горещина. По това време никой със здрав разсъдък не излиза навън и сигурно керкенезите мъдро прекарваха сиестата си някъде скрити. Решихме да похапнем, изпънахме изтръпналите си крака, събрахме се на една сравнително широка отсечка на пътеката до мъртвото дърво и разтворихме храната, която бяхме донесли. Тъкмо бяхме преминали от сандвичите към зрялото манго, когато на пътеката се появиха двама стройни младежи в шарени ризи и панталони чарлстон, с черни и лъскави коси до раменете, както обичат да ги носят младите мъже от Мавриций, и с невероятно красиви и нежни лица. Те стигнаха до мястото, където нашият пикник запречваше пътеката, спряха и се усмихнаха стеснително и очарователно.

— Добро утро — учтиво поздравихме ние.

— Добро утро, сър — казаха те тихичко в един глас, повдигайки сламените си шапки.

— Искате да минете ли? Минавайте, само не ме настъпвайте — каза Дейв.

— Не, сър — казаха те, очевидно шокирани от мисълта, и минаха покрай нашите полегнали тела и приборите за пикник с деликатността на газели. След като стигнаха другата страна без никакви инциденти, те казаха „Благодаря, сър, довиждане, сър“, отново вдигнаха учтиво шапки и тръгнаха надолу по пътеката. Забелязах, че и двамата носеха по едно мачете.

— Кои, за бога, са тези? — попита Ан.

— Ами, не са лесничеи — каза Дейв, — значи трябва да са от онези, които отглеждат трева, защото е сигурно като бял ден, че никой, освен онези с тревата и лунатици като нас не ходи из гората в такъв час. Не мисля, че тези момчета са единствените. Сигурно и шефът е някъде наблизо.

Предсказанието му се оказа вярно, защото само след пет минути се появи друг красив, строен като елен азиатец. В него имаше нещо неуловимо, което го издаваше, че е от голям град. Костюмът му беше по-добре ушит и от по-хубав плат, ризата по-елегантна, шапката още по-наперена. За миг спря несигурно, когато видя как сме задръстили пътеката, после продължи с мазна усмивка.

— Добро утро, сър — каза той, като свали шапка към всички, — извинете, виждали ли сте приятелите ми?

— Да, двама души. Отидоха нататък — каза Дейв, сякаш имаше възможност да се отиде някъде другаде. — Искате ли да минете?

— Хм, не… не — каза младият мъж. — Трябва да отида да кажа на другия приятел.

— А, имате и друг приятел? — каза Дейв.

— Да — каза младият мъж, — той ме чака там. Трябва да отида да кажа накъде са тръгнали другите ми приятели. Довиждане, сър.

— Довиждане — отвърнахме ние и проследихме с поглед как се прокрадна назад по пътеката като елегантно, тъмно копитно животно.

— Какво беше всичко това? — попита зачудено Джон.

— Върна се да предупреди другите — каза Дейв — и сега те ще стигнат до нивата по долната пътека. По-дълго е, но не е толкова опасно, колкото близо до нас.

Следобедът превали. Стана ясно, че шансовете ни да уловим керкенез са нищожни, така че събрахме мрежите и Дейв сложи американския керкенез на един пън наблизо, докато ние пиехме чай. Скоро за голямо свое учудване забелязахме самия шеф да се приближава от противоположната страна. Когато стигна до нас, беше очевидно, че за този следобед е претърпял трансформация. Шапката му бе килната назад, гарвановите му коси бяха разчорлени, а очите му имаха помътнелия, безжизнен поглед на човек, внезапно събуден от дълбок сън, който още не е преодолял границата между сън и реалност. Все още вървеше грациозно, но малко по-несигурно. Той спря до нас и небрежно се облегна на едно дърво.