Джералд Даръл - Златни прилепи и розови гълъби

Върнахме се в офиса на Уахаб, за да обсъдим какво трябва да видим и да свършим на остров Мавриций. Аз бях нетърпелив преди всичко да посетя горичката в Криптомерия, където нощуват розовите гълъби, и след това резерватите в гората Макаби и в дефилето на Черната река, последните убежища на керкенеза и на малкия дългоопашат папагал от Мавриций. Уахаб също така много настояваше да посетим Кръглия остров — малък остров на север от Мавриций.

— Това е нашият отговор на Галапагос — каза той с усмивка, — остров, който е едва триста седемдесети пет акра, но където има три вида дървета, три вида гущери и два вида змии, непознати другаде по света. Понастоящем съществува голяма опасност привнесените зайци и кози да изядат цялата растителност. Положението е отчайващо, но за това ще ви разкажа повече, когато отидем. Проблемът трябва да се разреши, защото островът все повече ерозира и влечугите са застрашени.

— Знае ли някой какъв е броят на тези влечуги в настоящия момент? — попитах аз.

— Ами — присви устни Уахаб, — трудно е да се кажат точни цифри, но смятам, че геконите на Гюнтер, нощните гекони и сцинките на Телфер са не повече от петстотин. Една от змиите, заравящата се боа, е била виждана само няколко пъти за последните двадесет години и вероятно вече е изчезнала. За другия вид се смята, че са под седемдесет броя.

— Би трябвало да хванеш да отглеждаш няколко за всеки случай — предложих аз и очите на Уахаб заблестяха.

— Говори се за такава програма за размножаване на диви животни в изкуствени условия. И прокторът в своя доклад я спомена, но досега никой не е изявил желание да я осъществи — каза той.

— Аз ще я осъществя, ако ми дадете разрешение казах аз. — Наскоро точно с такава цел построихме великолепен нов комплекс за отглеждане на влечуги.

— Би било чудесно, ако това стане — каза Уахаб, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — И как бихте процедирали?

— На няколко етапа. Ако хванем първо няколко от по-силните видове и имаме успех с тях, то тогава другата година, когато дойда да участвам в комисията за отпускане на стипендията, ще хванем и другите видове. Може би първо трябва да започнем с телферите и с геконите на Гюнтер, които са едри и сигурно доста издръжливи.

— Добре — каза щастливо Уахаб, — ще уредя да отидете на Кръглия остров веднага щом времето го позволи. Междувременно Дейв ще ви покаже гората Макаби.

— Разбира се — каза Дейв. — Ще се опитам да хвана още един керкенез, така че можем да отидем за един ден. Ще вземем няколко мрежи и моя американски керкенез за примамка и ще си опитаме късмета. Там е страшно красиво дори и да не хванем нищо. Ако искате, можем да го сторим още утре.

— И ще му покажеш дървото на додо — каза Уахаб.

— Какво е дървото на додо? — попитах аз.

— Почакай и ще видиш — отвърна тайнствено Уахаб.

И така на следващата сутрин потеглихме да прекараме деня в Макаби. За да се стигне до гората, трябва да се прекосят равнините Шампан, друго изразително име. Тук спряхме за малко да видим няколкото обрасли с местен пирен останали участъци: ниски, издръжливи растения, образуващи уникална екологическа ниша, която би било жалко да се загуби. По цял свят с невероятна разточителност унищожаваме гори и всякаква растителност; може да се окаже, че в невежеството си затриваме видове, които са от огромно значение за медицината.

Докато прекосявахме равнините Шампан, алени и черни фоди се стрелкаха като пламъчета над пътя или кацаха като стражи в пирена. Накрая достигнахме един горски път, който сякаш се намираше в английски лес. Оттук започваше Макаби. Карахме още известно време до една поляна, където пътят се разделяше на четири, Дейв спря и всички излязохме от колата. В неподвижния топъл въздух мушици със златнозелени тела и големи пауновосини очи висяха като хеликоптери под слънчевите лъчи. От време на време някоя пеперуда в шоколадов цвят се стрелваше сред бъркотия от крилца, подобно на възрастна дама, закъсняла за среща. По абаносовите дървета висяха кичурчета кремави орхидеи, а накъдето и да погледнеше човек, откриваше китайска гуава с високи, стройни, сребристозелени и карамелови дъги, както и обрасли с лигуструм кътчета с намачкани като пола на балерина бледи и нежни листенца на младите растения. Беше топло, тихо и дружелюбно. Тук, в тази гора, нямаше нищо, което да застрашава човека. Единственото сериозно злонамерено същество бе скорпионът, но за повече от четиринадесет седмици на Мавриций, през които преобръщах камъни, правех дисекция на гниещи дървета и ровех из нападалите листа като куче, търсещо трюфели — нормалното държане на всеки природоизпитател, — не срещнах нито един. Макаби беше приятелска гора, където човек не би се поколебал да седне или да легне на земята със спокойното съзнание, че единственият представител на местната фауна, способен да създаде някакво безпокойство, е комарът.