— Погледни — каза Дейв, — ето нещо, което си струва да видиш — гущер фелсума на дървото на додо.
И той посочи към едно високо дърво със сребърно стъбло отстрани на пътя. Дървото очевидно бе много старо и на места загниваше, защото корените, които го подпираха, бяха напукани. Беше високо над шестнадесет метра и завършваше с лабиринт от клони и тъмнозелени листа. На около два метра над земята на стъблото беше спрял поразително красив гущер. Дълъг около тринадесет сантиметра, основният му цвят бе ярко, пищно драконово зелено. На главата и шията обаче цветът преливаше в синьо като на рибарче, с алени и вишневи петънца. Гущерът гледаше с големи интелигентни черни очи, а всеки от пръстите на краката му отдолу имаше мека възглавничка, която му позволяваше да се прилепи и захване за гладката повърхност на дървото. Тъй като искахме да уловим няколко от тези красиви дневни гекони, Джон беше приготвил специалната ни въдица за гущери, представляваща дълга и гъвкава бамбукова пръчка със закачена към края й фина найлонова примка. Въоръжен по такъв начин, той се приближи към гущера, който го изгледа с широко отворени и невинни очи, позволи му да се приближи на два метра от дървото и чак тогава се задвижи, плъзгайки се леко по кората като камък върху лед. Докато Джон се озове до дървото, гущерът бе извън обсега му на повече от шест метра нагоре и за всеки случай — от другата страна на стъблото.
— Тук те са бая бдителни — каза Дейв, — сигурно защото пътят доста се използва. Навътре в гората са по-кротки и ще успеем да уловим няколко.
— Защо го наричаш „дърво на додо“? — попитах аз.
— Ами — каза Дейв, — това е тамбалакок, едно от най-старите дървета на Мавриций. Останали са само двайсет или трийсет от тях. А ето и едно от семената му.
Той порови в джоба си и извади странно на вид семе, голямо колкото кестен. На цвят бе бледо бисквитено кафяво. Едната му страна беше сравнително гладка, подобна на костилка от праскова, а другата изглеждаше така, сякаш някой бе започнал да дяла в нея ориенталско лице, но бе спрял по средата. Семето беше доста тежко и очевидно много твърдо. Дейв продължи:
— Един господ знае кой е измислил тази теория, но поне си я бива. Имало е много опити да се засадят тези семена в най-различни ботанически градини и в разсадника на лесничейството, но по някаква причина проклетите дървета не се хващат. Тамбалакокът бил широко разпространен по времето на птицата додо и според теорията тя обичала да яде плодовете. При храносмилането стомашните сокове разяждали коравото семе и докато додо го изхвърлел от тялото си, то омеквало достатъчно, да може да поникне.
— Чудесна история — аз бях възхитен от мисълта за подобна връзка между птица и дърво и за това, че изтребването на едното бе довело до изчезването на другото, — но се боя, че в нея има повече дупки, отколкото в решето.
— Да — съгласи се с нежелание Дейв, — но е хубава история като за пред туристи, а е истина и че тамбалакокът е почти изчезнал.
Продължихме навътре в гората и почти на всяко стъбло имаше по едно ярко пламъче — гущер фелсума. Навред кръжаха мънички златисти листни въшки, понякога преследвани от едри бледозелени водни кончета с крехки, прозрачни крилца, а веднъж едно голямо над двадесет сантиметра, наподобяващо пръчица насекомо в червено като восък за печати и черно, се препъна на пътеката пред нас. Три-четири пъти бързи и смъртоносни като стрели мангусти се стрелнаха да ни пресекат пътя; на един завой пък изненадахме стадо маймуни, които като по заповед на фокусник се стопиха в гъстата гуава толкова бързо, че не бяхме съвсем сигурни дали наистина сме ги видели. Веднъж ято дългоопашати папагали с пръстеновидно оперение на шиите прелетяха над пътеката и се скриха в гората. Преценихме, че това трябва да е по-голямата част от останалите живи папагали от този вид. Спряхме да се полюбуваме на двойка косове, които на Мавриций също намаляват със застрашителна бързина. Красивите птици с приятни звънки гласове проявиха огромно любопитство към начина, по който Дейв ги имитираше. Дойдоха съвсем наблизо, надничаха през клонките и с изумление къткаха един към друг.
Скоро оставихме пътя и тръгнахме по тясна пътечка, която следваше билото на остър като бръснач хребет. От двете страни се спускаха стръмни пропасти и от време на време през дърветата можехме да забележим зрелищните дефилета на Черната река, гъсто обрасли с гори в зелено, червено и златно, с водопади, трептящи като перца по стръмните, страховити чукари. Най-долу в дефилетата, където реките течаха искрящи или разпенени и оглушителни през обрасли с мъх скали, въздухът бе изпълнен с кръжащи и стрелкащи се бели кръстове — тропически птици с бели опашки. Не след дълго стигнахме голямо мъртво дърво, издадено отстрани на пътеката и надвиснало над долината, която се криеше някъде там долу. Тук Дейв бил виждал керкенезите да почиват, докато кръстосват и ловуват из дефилетата.
Читать дальше