Джералд Даръл - Златни прилепи и розови гълъби

— Вървях из тези проклети гори и търсех местата им за нощуване и толкоз ме наваля, че започнах да се чувствам като вододел. Мислех, че ще мога да отглеждам гъби между пръстите на краката си — да си допълвам доходите. Работата беше почти толкова обнадеждаваща, като да търсех птицата додо. Оставах там много след като се стъмнеше и, да ви кажа, нощно време по тези хълмове е по-тъмно, отколкото в стомаха на мъртъв мускусен бик. Но ето, че един ден те се появиха, летяха към долината Криптомерия и крилата им правеха „уаф, уаф, уаф“, а като кацнаха, като че се поклониха един на друг и започнаха „кару-ку-ку, кару-ку-ку“.

Бърборейки по този начин, Дейв ни отведе от къщата до близката градина, която един ентусиазиран местен птицевъд бе оградил и бе подарил за птичарник на проекта.

— Сега — каза Дейв, докато ни водеше към първата клетка — ще видите едни от най-редките птици в света, а и дяволски красиви и кротки като новородени морски свинчета. От самото начало си бяха така кротки. Ето ги!

В клетката имаше три безспорно много хубави гълъба. Бяха много по-едри, отколкото си ги представях, и по-аеродинамични, което се дължеше на изключително дългите им шии и опашки. С червеникавокафяво оперение и нежно цикламено розови гушки те бяха големи и особено елегантни представители на семейството си. Имаха малки глави и дълги, грижливо пригладени вратове, които до известна степен им придаваха вид на антилопи с пера. Докато се приближавахме, те ни изгледаха по своя леко заинтересован, глуповат начин, след което се абстрахираха от нас и се унесоха в дрямка. Помислих си, че независимо от ограничения брой и голямото си биологическо и птицевъдно значение, не представляват особено ярки индивидуалности.

— Приличат по-скоро на боядисани дървени гълъби — казах, без да мисля, и Дейв ми хвърли наранен поглед.

— От тях са останали едва тридесет и три броя каза той, сякаш това ги правеше много по-желани и красиви, отколкото ако бяха двадесет и пет милиона.

Отидохме към клетката с двойка керкенези от Мавриций. Това бяха дребни, стегнати птици с диви и жестоки очи, които толкова много приличаха на европейските и северноамериканските си събратя, че единствено експерт би могъл да ги разграничи, а непросветеният би бил оправдан да се чуди за какво е целият шум около тях. Почудих се дали не съм несправедлив към керкенеза от Мавриций само защото много прилича на една птица, която ми бе позната от детството и която бях отглеждал и пускал срещу врабчетата. Дали това не ме правеше по-неентусиазиран, отколкото, ако ставаше въпрос за странна птица като додо? След сериозен размисъл в продължение на най-малко тридесет секунди реших, че това не е така. Нищо не наподобява морско свинче по такъв отегчителен начин както западноиндийската хутия — гризач, към който съм страстно привързан и чието бъдеще е неизвестно като на керкенеза. Не, просто бозайниците ме интересуваха повече от птиците и съответно всеки дребен, скучен бозайник ми харесваше повече от една дребна, скучна птица. Реших, че това е нехайство от моя страна и си дадох обещание за в бъдеще да се поправя. През това време Дейв ми разправяше историята на двойка керкенези, достатъчно глупави да свият гнездо на една не съвсем недостъпна скала.

— Маймуни — каза Дейв драматично, — гората е пълна с проклетите маймуни. Някои от мъжките са големи колкото шестгодишно дете. Придвижват се на големи групи. Чува се едно „агр, агр, агр, йик, йик, йик, ях, ях, ях“ — това е старият мъжкар — и после бебетата: „уик, уик, уик, йик, йик, йик, ях, ях, ях“.

От гласните струни на Дейв се изля порой от звуци и пресъздаде цяло стадо злонамерени маймуни от дядовци до новородени. Тази ненужна, изобретателна и всеядна напаст беше пренаселила острова и нападаше не само гнездата на керкенезите, но и на розовите гълъби.

След като се наситихме да се любуваме на птиците, отидохме с колата в Кюърпайп, където е щабът на лесничейството. Тук се запознахме с Уахаб Оуадали, отговорника за опазването на горите, млад симпатичен азиатец с момчешко изражение, заразителна усмивка и още по-заразителен ентусиазъм. След размяна на учтивости в офиса си той и европейският му помощник Тони Гарднър ни заведоха да видим красивата ботаническа градина в съседство със сградата. Именно тук ентусиазмът на Уахаб промени изцяло отношението ми към палмите. Никога не ги бях намирал за особено вълнуваща растителност по тротоарите на тропическите улици, прашни и с капещи листа или пък треперещи от студ през така нареченото „английско лято“ в места като Борнмът или Торкий. Тук обаче в просторната и грижливо оформена ботаническа градина на Кюърпайп те бяха на място то си. Имаше високи и елегантни ураганни палми, кралски палми със стъбла като колони от Акропола, прочутите Коко де мер от Сейшелите и най-вече любимите ми бутилкови палми. Уахаб ни запозна (използвам думата напълно съзнателно) с една неголяма плантация от тези очарователни дървета. Всяка малка палма имаше стъбло точно като бутилка „Кианти“, а от върха подобно на зелен фонтан се спуска ха пищни и невчесани листа. Приличаха на странни хора с шкембета и когато листата им се поклащаха от вятъра, изглеждаше, че махат с ръце.