Николай Райнов: Исполинът със златни коси

Имало едно време мъж и жена. Те били много бедни. Едничка утеха им било момчето, що им се родило. Те го много обичали. В деня на кръщенката дошла една бабичка, която видяла момчето и казала на родителите му:

— Това дете е белязано. То ще се ожени за царската дъщеря.

Мъжът и жената се много зарадвали. От радост те разказвали на всекиго, когото срещнат, що им била предрекла бабата. Тия думи стигнали чак до царя.

Един ден той яхнал коня си и отишъл да види момчето. Озовал се пред хижата на бедното семейство, влязъл и видял как живеят тия хора.

„Такова момче не е за моята дъщеря — си казал царят на ума. — Щом е предречено, ще трябва някак да взема момчето и да го погубя, за да може дъщеря ми да се омъжи за царски син.“

Той поискал от мъжа и жената да му дадат детето — да го отгледа и възпита в двореца си. Но те не искали да се разделят от него. Царят обещал да им даде много пари и да им направи голяма къща. Те пак не се съгласили. Тогава той ги заплашил и те — щат не щат — дали момчето. Утешили се с парите и къщата, що им дал царят, па си и казвали: „Щом детето ни е белязано, с него няма да се случи нищо лошо, дето и да отиде. То ще се ожени за царската дъщеря.“

Царят отнесъл момчето, сложил го в една кошница и го хвърлил в реката. Но духовете на водата заобиколили детето и не пропуснали ни една капка да влезе в кошницата. Тя заплувала по реката и се спряла край една воденица, далече от престолния град.

Воденичарят, който бил излязъл да прегледа яза на реката, видял кошницата и я взел. Той нямал деца, та осиновил момчето. И той, и жена му го обикнали като свое.

Минали цели двадесет години.

Веднъж царят бил тръгнал на лов и се спрял при воденицата. Заваляло дъжд, силна буря се явила. Той влязъл във воденицата да се подслони. Воденичарят го поканил на обяд. Царят останал, понеже бурята все още не спирала.

На трапезата прислужвал синът. Царят го позагледал и момъкът му се много харесал: такъв хубав, умен и пъргав момък той виждал за пръв път.

— Син ли ти е този? — попитал той домакина.

— Син ми е — отвърнал воденичарят.

Но когато момъкът излязъл за нещо, рекъл тихо на царя:

— Намерен е, не е мой. Намерих го в една кошница в реката.

— Кога беше то?

— Има двадесет години оттогава.

Царят се замислил. Спомнил си за онова дете, което хвърлил в реката. И то било момче. Той го хвърлил тъкмо преди двадесет години.

— Ще искам От тебе една услуга — рекъл той на воденичаря. — Трябва да пратя писмо на царицата. Пусни тоя момък да го занесе.

— Добре — рекъл домакинът.

Царят написал писмо, в което поръчал на царицата да се разпореди да убият тайно момъка и да го погребат. Дал писмото на момъка и му заръчал да бърза.

Но момъкът забъркал пътя. Той навлязъл в една гора и се изгубил. Нямало и кого да пита, за да се оправи.

Стъмнило се. Той се лутал дълго, докле видял на едно място светлина. Тръгнал натам. Стигнал до една къщурка, чийто прозорец светел. Тропал, ала не му отворили. Бутнал вратата и влязъл.

В стаята седяла една баба, която предяла.

— Що дириш тук? — запитала го уплашено тя.

— Тръгнал съм да нося писмо на царицата — отвърнал момъкът. — Сбърках пътя и съм много уморен. Голямо добро ще ми направиш, ако ме пуснеш да преспя тук.

— Скоро си тръгвай, отдето си дошъл — викнала му бабата, — ако ти е мил животът. В тая колиба живеят разбойници. След малко ще си дойдат, и ще те убият.

— Нямам сили да вървя по-натам — казал момъкът. — Ще остана тук, па каквото ще да става.

И той сложил писмото на масата, легнал на пода и заспал. Разбойниците дошли и запитали бабата какъв е тоя момък. Тя им казала, каквото знаела за него.

Разбойниците отворили писмото, прочели го, па съжалили момъка и се надумали да подиграят царя. Написали друго писмо, в което пишели — щом пристигне момъкът, да го омъжат за царската дъщеря. Първото скъсали, а второто пъхнали в плика и го запечатали.

На заранта момъкът се събудил и поблагодарил на разбойниците за гостоприемството. Той си взел писмото, а те му показали пътя.

Като прочела писмото, царицата издала заповед да се изготви всичко за сватба. Момъкът бил толкова добър, хубав и любезен, че и княгинята го харесала и взела на драго сърце. Те заживели щастливо.

Малко след това дошъл царят.

Той останал като гръмнат, когато се научил за станалото.

— Кой ви е казал да правите сватба? — викнал той. Тогава царицата му показала писмото и рекла: