Николай Райнов: Завистлив съсед (Японска приказка)

Накрай едно село — там, дето начевал пътят за планината — имало две къщи. Едната била голяма, хубава и богато украсена, а другата — малка, схлупена и бедна. В първата живеел един богаташ със своето семейство, а във втората — един сиромах бездетник с жена си.

Бедните селяни работели от сутрин до вечер, ала пак не успявали да свържат двата края: животът им бил тежък. Богатият съсед не само не им помагал, но не ги и поглеждал.

— Каква работа мога да имам с тях? — казвал той на жена си. — Не ги ли виждам какви са просяци? Полза от тях никаква. А пуснеш ли ги, макар и веднъж, в къщата си, на главата ти ще се качат.

Сиромасите били добри хора. Те не се обръщали за помощ към богатите си съседи и не се сърдели, когато чували, че ония ги оскърбяват.

— Остава ли ни време да гледаме кой какво рекъл? — думал мъжът на жена си. — Стига да сме сити и здрави — повече не щем от Бога. А пък всеки може да си говори каквото му е воля; то си е негова работа.

И те винаги, когато минат край къщата на богатия съсед, поздравявали с дълбок поклон и него, и съпругата му, без да изпитват завист или зложелателство.

Макар че били бедни и сами едва се прехранвали, те си взели кученце, което много обичали. Обичали го като дете. Па и кученцето се привързало към тях и когато били вкъщи, вървяло все подире им. Ако излязат, то пазело къщата. А щом ги види, хвърляло се да ги посрещне с такъв весел лай, ближело им ръцете тъй гальовно и ги гледало с толкова приветлив и обичлив поглед, че мъжът и жената забравяли и бедността, и самотата си.

Един ден, следобед, сиромахът работел в градинката си. Копаел трап, за да посади дръвце. Както се бил унесъл в работата си, той не забелязал, че кучето, след като полежало на тревата, изведнъж скочило, почнало да души земята наоколо, па се спряло и погледнало господаря си. Но той не го видял, тогава то започнало с все сила да рови пръстта с лапите си. Тая работа не била за него: то се скоро уморило. Уморило се, ала не се отчаяло. Затекло се към копача, задърпало го за дрехата, залаяло силно, па се върнало на същото място и почнало да рови отново.

Няколко пъти се повторило това. Сиромахът се поразсърдил на своя любимец, че разваля хубавата трева, дори му се скарал. Ала в това време излязла домакинята, видяла всичко и казала на мъжа си:

— Иди виж защо рови там кучето. Все трябва да има нещо.

При тия думи кучето, сякаш разбрало за какво става реч, надало радостен лай. Стопанинът вдигнал лопатата и само за да угоди на жена си, отишъл да копае там, дето ровело кучето.

Тая работа му се виждала досадна и безполезна. Но не минали и пет минути — и той ударил с лопатата о нещо твърдо. Поразкопал наоколо и — що да види? Показал се голям ковчег, напълнен чак догоре с жълтици и сребърни пари. Те били толкова много, че мъжът и жената едвам ги внесли вкъщи.

От тоя ден настъпила промяна в живота на двамата сиромаси. Те си поправили къщата, облекли се като хората, почнали да работят по-малко, украсили стаите си, наченали да се хранят добре. И кучето разбрало, че е помогнало за промяната: галели го повече отпреди, давали му хубави мръвки, слагали го да спи на мека възглавница и го завивали с топло одеяло, везано с коприна.

Богаташите съседи също забелязали промяната. Една заран мъжът запитал жена си:

— Каква е тая работа? Не виждаш ли, че ония голтаци отсреща живеят вече като някои големи имотници, а? Отде са взели пари? Дали не са обрали някого? Не ми се вижда чиста тяхната работа.

— И аз се чудя — рекла жената, — но се преструвам уж не съм видяла нищо. Бива ли да приказваме с такива прости хора? Не е ли унизително за нас да вървим да ги питаме как и отде са спечелили?

Тъй минало известно време. Обаче лошите богаташи били много любопитни. Бездруго им се искало да узнаят как са разбогатели съседите им. Най-сетне решили мъжът да им отиде на гости и да ги поразпита.

Една вечер богаташът отишъл при своя съсед и му заговорил толкова любезно, че — да го чуе човек — би го сметнал за най-близък приятел на домакина. Станало дума, разбира се, и за промяната в живота на семейството. От дума на дума, добродушните хора си изповядали, че разбогатели благодарение на кучето.

Щом се върнал у дома си, богаташът разправил всичко на своята жена. Тя обаче не само не се зарадвала, че съдбата е помогнала на добрите хора да се отърват от немотия и от непосилна работа, ами изпитала силна завист. От тоя миг богаташите не знаели мира. И денем, и нощем мислели само за едно — как да намерят някъде имане.