Джералд Даръл: Златни прилепи и розови гълъби

— Долината на розовите гълъби — оповести гордо Дейв. — Цяла вечност ми отне да я намеря. Тук се крият повечето от тях.

Докато той говореше, откъм дърветата отляво на нас долетя едно високо, дрезгаво, изкусително „кару-кару-кару-ку-ку-ку“.

— Ето — възкликна Дейв, — това е един от тях. Рано са дошли.

С голям ентусиазъм той отметна назад глава и изимитира цяло ято розови гълъби в най-различни настроения — от ярост до низвергната любов. Истинските гълъби млъкнаха изненадани от тази ненадейна какафония от звуци, така, както някой тананикащ си в банята човек би бил стреснат, ако към него се присъединят обединените хорове на руската армия.

— Странно — каза Дейв, — обикновено ми отговарят. Е добре, хайде да се разпръснем и да започнем да набелязваме местата им, защото скоро всички ще дойдат да нощуват.

Следвайки инструкциите му, ние се разпръснахме из гъстата горичка от криптомерии, като търсехме дървета, на които да можем да се покатерим и така да огледаме части от долината, или пък пролуки между дърветата, откъдето да можем да наблюдаваме как гълъбите долитат. На един склон си намерих огромна криптомерия с клони, достигащи практически до земята, така че катеренето нагоре беше лесно като изкачване по стълба. На около тринадесет метра над земята се настаних на един удобен чатал, откачих бинокъла и се приготвих за чакане. От този наблюдателен пункт се виждаше голяма част от горичката, където според Дейв гълъбите идвали всяка нощ.

Чакайки, размишлявах върху необикновения метод за залавяне, който Дейв бе измислил. Трябва да се дойде малко преди залез-слънце и да се почака гълъбите да долетят. По здрач те се спускат тежко на някое дърво, където обикновено нощуват, и именно това дърво трябва да се запомни. При пълна тъмнина — луната е фатална за подобно начинание — хората се приближават до дървото с фенерчета, обграждат го и насочват светлината към спящия гълъб. След това просто се качват на дървото и го хващат или с ръце, или с мрежа като щипка за бучки захар, защото той или все още дълбоко спи, или е буден, но така замаян, както само гълъб може да бъде замаян. Всичко това ми звучеше абсолютно неправдоподобно, но аз съм пътувал из толкова много далечни земи и съм видял такива невероятни начини за залавяне на животни, че не можех да го отхвърля просто така.

Слънцето вече се бе снижило съвсем и небето се промени от металическия цвят на синьо рибарче към по-бледо, напудрено синьо. Долината се озаряваше от зелена и златна светлина и беше успокоена и тиха. В клоните над мен внезапно се появи ято миниатюрни, крехки зелени птичета с бледокремави монокли около всяко око, които оживено и на висок глас бръмчаха и чуруликаха едно на друго, докато изпълняваха странни акробатични номера в търсене на насекоми между боровите иглички. Свих устни и издадох висок, остър звук. Ефектът беше неочаквано смешен. Всички те спряха да писукат и да търсят вечеря, събраха се на един клон близо до мен и ме заразглеждаха с широко отворени очи иззад моноклите си. Издадох друг звук. След миг на смайване и мълчание те записукаха развълнувано едно на друго и с пляскане на крила се приближиха сантиметър по сантиметър, докато накрая почти можех да ги докосна. Продължих да издавам звуци и те още повече се разтревожиха. С главички, наклонени на една страна, се придвижваха все по-близо и увиснаха на около тридесет сантиметра от лицето ми, без да престават да ме разглеждат напрегнато и да обсъждат странното явление с пискливите си гласчета. Тъкмо се чудех дали мога да ги накарам да кацнат върху самия мен, когато два розови гълъба прелетяха над хълма и се установиха на една криптомерия на около шестнадесет метра разстояние. Вдигнах бинокъла, за да ги разгледам и с това изплаших лилипутската си публика, която се разхвърча.

— Два гълъба току-що долетяха — провикна се Дейв от потока в най-ниската част на долината. Някой набеляза ли ги?

Той беше разказвал колко питомни са гълъбите, но при все това бях изненадан да видя как тези двата се целуват с клюнове и гукат на дървото, без да обръщат внимание на вика на Дейв.

— Набелязах ги — извиках в отговор и отново се учудих, защото птиците бяха съвсем близо до мен, но не се стреснаха и не излетяха. Седяха един до друг на клона и цикламено розовите им гърди отразяваха лъчите на залязващото слънце; от време на време потъркваха клюнове в страстна гълъбова целувка. Понякога този, който взех за мъжкар, се покланяше на женската и изгукваше високо и дрезгаво. Женската, като всеки женски гълъб, някак си успяваше да си придаде разсеяно, обидено и истерично изражение едновременно, подобно на девица от времето на Регентството, която всеки момент ще изпадне в нервна криза. Скоро долетяха други четири гълъба, като пристигането на всеки бе приветствано с вик от някой член на отряда ни. Наблюдавах през бинокъла как майор Глейзбрук се изкачва мъчително по провисналите най-горни клони на една криптомерия в другия край на долината, когато двойка гълъби долетяха и се настаниха на около два метра от него. Друг гълъб пък кацна на същото разстояние от мен и в продължение на няколко минути ме разглежда със сериозен вид, след което явно реши, че може да съм опасен и отлетя. Предвид на тяхното спокойствие — или чистата им глупост — бях изненадан, че изобщо нещо е останало от вида им, толкова лесна цел представляваха те за безскрупулния стрелец.