Джералд Даръл - Златни прилепи и розови гълъби

За наша радост късно следобед плътните облаци започнаха да се разкъсват и да откриват късчета синьо небе, подобно на куки за плетене, проблясващи в мръсен вълнен шал. Към четири не бе останал нито един облак и от земята към топлия въздух се заиздигаха струйки пара. Дъждовните капки по листата и цветята привличаха припичащото слънце и блестяха като галактика звезди, нападали сред зеленината на храсти и дървета. Пламтящите дървета от двете страни на пътя бяха пострадали от пороя и под всяко от тях се разстилаше широк кръг от смачкани листчета, сякаш дървото израстваше сред локва от собствената си кръв.

Карахме по криволичещия път към планината в добро настроение. С изкачването пътят правеше безброй завои и откриваше ту великолепната панорама на гората, обгърната по краищата от ниви със захарна тръстика, ту големи блестящи отрязъци от морето в различни оттенъци на синьо. Из росните храсти покрай пътя кълвяха ята бели и черни персийски славеи с остри гребени и червени бузи, като мелодично въздишаха един към друг; от време навреме някой от тях се обръщаше срещу другаря си, повдигаше крила като ангел върху надгробен паметник и започваше да пърха с тях в израз на нежна любов. Понякога мангуста пресичаше пътя — гъвкава, бърза, с шарен гръб и хищен мафиотски блясък в очичките си, душеща с нос досами земята пътя към някое кръвопролитие. На един завой неочаквано се натъкнахме на стадо от осем макака, които седяха отстрани на пътя и със свинските си очи и израза на лъжовна арогантност приличаха досущ на събрание на управителния съвет на някой консорциум от Лондонското Сити. Старият мъжкар издаде предупредително отсечено „ях-ях“, майките притиснаха към гърдите си кльощавите като Оливър Туист бебета с огромни глави, цялото стадо се стопи в стената от китайска гуава, която ограждаше пътя, и изчезна за нула време.

Стигнахме разсадника на лесничейството и се отбихме от главния път по един черен, явно употребяван път. След още половин миля видяхме колата на Дейв и армейския ландроувър, паркирани отстрани. Спряхме и Дейв се затича да ни посрещне.

— Здравейте — каза той, — виждали ли сте някога такова време? В един миг черно като задник на къртица, а в следващия — синьо. Дори си помислих, че заради идиотския дъжд ще трябва да отложим операцията. Сега долу в падината ще бъде мокро като в кладенец, но нищо, ще се справим. Елате да се запознаете с момчетата.

Смъкнахме се от колата заедно с екипировката и го последвахме към ландроувъра. До него стоеше отряд войници, много елегантни в зелените си униформи и барети, лъскави като току-що излят шоколад, и всичките с пропорциите на Херкулес. Краката и ръцете им бяха два пъти по-големи от нормалните, гърдите наподобяваха качета, пръстите в юмруците им сякаш можеха да изкореняват дървета, а усмивките им бяха широки и блестящи като пълен оркестър. Въпреки великанските си размери те се движеха бавно и благосклонно като благородни впрегатни коне и от височината си се усмихваха на нас, по-низшите смъртни. Когато обхванаха нищожните ни длани в гигантските си нежни лапи, реших, че предпочитам да са на моята, отколкото на противниковата страна. Стоящият до тях офицер изглеждаше доста нисък, въпреки че по никой стандарт не би бил определен като дребен човек.

Освен фенерчета, мрежи и преносим прожектор, нашето военно подкрепление беше донесло и един огромен гюм за мляко, пълен с чай. Историята разказва, че без чай нито един британски войник или войник, обучаван от британци, не може да функционира пълноценно и ефективно, да надхитрява и разгромява врага. Проверихме дали всеки носи странната си екипировка и потеглихме в индийска нишка по тясна пътека между високи до кръста храсталаци, толкова натежали от дъжд, че само след сто метра вече бяхме мокри до кости. Скоро пътеката се спусна към долината и ние се озовахме сред джунгла от прави стъбла китайска гуава, нашарена с някое и друго разкривено черно абаносово дърво или кичури палми, наподобяващи красиви ветрила от 18 век със забити в земята дръжки. Корени като разширени вени пресичаха стръмната пътека. Всичко бе така просмукано от дъжда, че при всяка крачка в калта проблясваше вода като късче счупено огледало, а самата кал се бе превърнала в хлъзгава пързалка с цвят на карамел, която в конспирация с корените заплашваше лесно да счупи някой крак или глезен, ако човек се опиташе да си отчупи пръчка. Слънцето започваше да клони на заник и сенките се удължаваха, което увеличаваше рисковете по пътеката. Пързаляхме се и се препъвахме надолу към долината, въздухът все повече се затопляше и натежаваше, и от потта състоянието ни ставаше още по-водно. След като се пързулнахме по един стръмен склон, смесеният гъстак премина в горичка от криптомерии 6 6 Червен кедър, който расте в Япония, Китай и Далечния изток. — Бел.пр. , които на пръв поглед приличаха на особено бодливи тъмнозелени борове с тежки кичури от иглички.