Джералд Даръл - Златни прилепи и розови гълъби

— Здравейте — каза Дейв, — добре ли се поразходихте?

— Да, разхожда се — обясни шефът, усмихнат благосклонно. — Разхожда се в гората.

— Добре ли прекарахте? — попита Ан.

— Много добре, мадам — отговори той и продължи да обяснява. — Разхожда се за здраве.

Бяхме доста смаяни от това изказване, затова не отговорихме нищо. Той се загледа замечтано към простора на дефилето под нас с прехвърчащи като снежинки тропически птици. Изглежда бе забравил за съществуването ни. Лицето му излъчваше спокойствие и празнота. Внезапно той се сепна и ме попита:

— Вие англичанин?

— Да — отвърнах аз.

— От Лондон? — попита той.

— Оттам — казах аз, защото не исках да бъда въвлечен в обяснения за местонахождението на Нормандските острови.

— Аз имам много роднини в Лондон — каза той, също и много родители.

— Наистина ли? — казах аз възхитен.

— Много, много — потвърди той. — Имам и много родители и роднини в Бирмингам.

— Хубав град е Бирмингам — каза Джон.

— Много хубав и Лондон също хубав. Моите родители казва, че те много добре и… — За момент той притвори очи и аз си помислих, че заспа по средата на изречението като съсела в „Алиса в страната на чудесата“. Неочаквано отвори очи, въздъхна дълбоко и продължи: — … и някой ден отива там при всичките свои родители.

— Често ли се разхождате в гората? — попита Дейв.

— Често се разхожда за здраве — каза шефът.

— Виждате ли някакви птици? — попита Дейв.

— Птици? — каза шефът, като претегляше въпроса. — Птици? Иска да каже птици?

— Да — каза Дейв, — като гълъби например.

— Птици? — каза шефът. — Да, понякога вижда птици и понякога също чува птици да пеят.

— Виждали ли сте някога един малък ястреб, керкенез? — попита Дейв. — Викат му Унищожителят на пилетата.

Шефът погледна Дейв и след това американския керкенез, който приглаждаше перата си на около метър от нас. Притвори очи, облиза устни, после отвори очи и наново изгледа Дейв и керкенеза.

— Малък ястреб? — попита несигурно.

— Да, него търсим — обясни Дейв, без да забелязва нищо.

— Вие търси малък ястреб? — попита шефът, за да е абсолютно сигурен.

— Да — каза Дейв. — Унищожителят на пилета.

Шефът отново внимателно разгледа Дейв и керкенеза до него. Затвори пак очи и след това ги отвори с очевидната надежда птицата да е изчезнала, но тя си стоеше.

Беше в затруднение. Може би птицата пред него бе плод на възпаленото му от марихуана въображение? Би ли следвало да ни обърне вниманието към нея? От друга страна, ако тя наистина съществуваше, защо тези хора, които явно имаха родители в Лондон и Бирмингам, не можеха да я видят? Всичко това бе твърде трудно за него и той се огледа наоколо отчаян. Ние се стараехме да не се гледаме един друг в очите, за да не се разсмеем. Най-накрая шефът намери решение на проблема.

— Довиждане — каза той, свали шапка, поклони се, прескочи ни и с несигурни стъпки пое надолу по пътеката.

Един час по-късно, когато се върнахме обратно на пътя, изневиделица попаднахме отново на него. Той седеше на земята, облегнат на едно дърво, четеше книга и ядеше голям сандвич.

— Свърши ли разходката? — попита той приветливо, като се изправи на крака и изтръска няколко трохи от скута си.

— Да, вече се прибираме — каза Дейв.

— В Лондон? — попита изненадан той.

— Не, Черната река — отговори Дейв.

— Довиждане тогава — каза шефът. — Аз трябва да чака приятелите.

Качихме се в колата и шефът приятелски ни помаха за сбогом.

— Видяхте ли какво четеше? — попита Ан.

— Не, макар че умирах от любопитство да разбера — казах аз. — Какво беше?

— „Отело“ на английски — отговори тя.

Реших, че остров Мавриций много ще ми хареса.

Настъпи зората на деня, в който бяхме решили да отидем на лов за розови гълъби (ако това не е твърде силна дума за едно такова мрачно начало). Целият Индийски океан се оказа покрит от край докрай със слой от злобно завихрящи се гъсти облаци. На свой ред те донесоха пороен дъжд, чийто най-характерен белег бе температурата му — дъжд, под който можеш да се окъпеш. Гледахме небето и ругаехме. Времето беше особено дразнещо поради две причини. Първо, това бе единствената нощ през тази седмица, когато можехме да разчитаме на жизненоважната подкрепа на Войските за специално придвижване — нещо като британски командоси или американски морски пехотинци в условията на Мавриций, отряд от неустоими мъже, които под командването на англичанина майор Глейзбрук трябваше да ни асистират в откриване на птици, катерене на дървета, пренасяне на прожектори и евентуално в залавяне на розови гълъби. На второ място, ако този потоп продължеше, всяко навлизане в мокрия и хлъзгав лес би станало съвършено безсмислено.