Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Тя осъди намерението на дядо да разпита Суан за новооткритите му приятелства, когато щеше да вечеря следващия път у нас. Двете сестри на баба, стари моми, които се отличаваха с нейното благородство, но не притежаваха острия й ум, заявиха, че не проумяват как дядо може да изпитва любопитство към така нареченото „злободневие“, дори то да представлява исторически интерес, и изобщо към каквото и да било, ако не бе пряко свързано с естетически или нравствени проблеми. Тяхното съзнание беше до такава степен далеч от всичко, което отблизо или отдалеч засягаше светския живот, че щом разговорът на масата вземеше несериозен или дори само по-делничен тон, без те да могат да го насочат към любимите си теми, самото им слухово сетиво, убедило се с течение на времето, че в този миг става излишно, даваше отдих на рецептивните органи, излагайки ги по този начин на явна опасност от атрофиране. Ако в такъв момент на дядо се наложеше да привлече вниманието на двете сестри, то той трябваше да прибегне до физическите способи, прилагани от лекарите по душевни болести спрямо болезнено разсеяните пациенти: да почука няколко пъти по чашата с острието на ножа, като същевременно ги извика внезапно по име и се обърне към тях — силни средства, които психиатрите често пренасят в обикновените си лични отношения с нормални хора отчасти по професионален навик, отчасти защото смятат всички за малко смахнати.

Двете сестри проявиха като че ли малко повече интерес една вечер (Суан беше канен на вечеря следващия ден и им беше пратил цяла каса вино „Асти“), когато леля, размахвайки един брой на вестник „Фигаро“, в който по повод някаква картина, включена в изложбата „Коро“, пишеше: „От колекцията на господин Суан“, каза:

— Видяхте ли, че „Фигаро“ се занимава с нашия Суан?

— Аз винаги съм ви повтаряла, че Суан има много вкус — заяви баба.

— Разбира се, нали винаги ни противоречиш — отвърна леля.

Знаейки, че баба никога не е на едно и също мнение с нея и не напълно уверена дали ние сме на нейна страна, тя умишлено осъждаше всяко становище на баба от името на всички ни, стараейки се да обедини насила близките си срещу него. Но този път ние не я подкрепихме. Понеже бабините сестри казаха, че смятат да споменат пред Суан за съобщението във „Фигаро“, тя ги разубеди. Всеки път, когато се изтъкнеше нечие предимство, колкото и малко да бе то, което липсваше на нея самата, тя съзнателно си въобразяваше, че това не е никакво предимство, а, напротив, досадна неприятност и съжаляваше въпросната личност, за да не бъде принудена да й завижда.

— Едва ли ще му доставите удоволствие. Лично аз зная, че би ми било безкрайно неприятно да видя името си, отпечатано така във вестника, и никак не бих се чувствувала поласкана, ако ми заговорят за това.

Впрочем тя нямаше нужда да настоява. Бабините сестри така се ужасяваха от всяка просташка проява, че скриваха и най-малкия личен намек зад дълбокомислено скроени перифрази, толкова неясни, че често пъти лицето, за което се отнасяше намекът, изобщо не го схващаше. Колкото до майка ми, тя имаше само една грижа — много й се искаше да предума баща ми да заговори със Суан ако не за жена му, то поне за дъщеря му, която той обожаваше и заради която в крайна сметка се бе оженил.

— Би могъл да му кажеш няколко думи, да го попиташ как е. Жестоко е спрямо него.

Баща ми се сърдеше:

— Нищо подобно! Това са безсмислици! Ще бъде смешно.

Единственият измежду всички обаче, за когото идването на Суан се беше превърнало в мъчение, бях аз. Защото през вечерите, когато имахме гости на вечеря, дори да бе само господин Суан, мама не се качваше в стаята ми. Вечерях преди другите и сядах после с тях на масата, но само до осем часа, когато, спазвайки режим, трябваше да се кача горе. Тогава бях принуден да пренеса така ценната и крехка целувка, която мама ми даряваше обикновено в леглото, преди да заспя, от трапезарията чак до стаята си и да я крепя през цялото време, докато се обличам, за да не би да накърня сладостта й, да не би да я разлея и летливата й същност да се изпари. Точно във вечерите, когато трябваше да я получа най-внимателно и грижливо, ми се налагаше да я взема набързо, пред всички, да я открадна едва ли не, без да имам необходимото време и душевна свобода да вложа в нея вниманието на маниаците, които се мъчат да не мислят за нищо друго, затваряйки една врата например, за да могат, когато ги обхване болезнената им мнителност, да й противопоставят победоносно спомена за момента, когато са я затворили.