Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

По онова време аз си мислех, че ако Суан прочете писмото ми и отгатне целта му, щеше хубавичко да се надсмее над тревогата ми. Напротив, както узнах по-късно, дълги години от живота му са били отровени от подобна тревога и никой не би могъл да ме разбере по-добре от него. Само че той бе изпитал тази тревога като влюбен при мисълта, че любимото същество се забавлява някъде, а той не може да отиде при него. Всъщност тази тревога е предопределена сякаш за любовта, любовта си я е присвоила, тя е станала свойствена за нея. Но когато, както в моя случай, това безпокойство се всели у човека, преди любовта да се появи в живота му, то се рее, очаквайки я, неясно и необвързано, без определено предназначение, днес в услуга на едно чувство, утре на друго, примесено било със синовната обич, било с школската дружба. Суан беше опознал и тази радост, която аз изпитах за първи път, когато Франсоаз се качи повторно да ми каже, че ще предадат писмото ми. Тази измамна радост, причинена от някой роднина на любимата жена, който отива да я срещне в дома или в театъра, където тя е на бал, вечеринка или премиера, съглежда ни, като бродим наоколо и дебнем отчаяно случай да установим връзка с нея, познава ни, спира се като свой човек при нас, пита ни за какво сме дошли и понеже ние измисляме, че трябва да кажем нещо важно и неотложно на неговата роднина или приятелка, ни уверява, че няма нищо по-просто, въвежда ни в антрето и ни обещава, че ще ни я изпрати най-много след пет минути. Колко ни е драг — както ми бе драга в този миг Франсоаз — този благосклонно настроен посредник, който с една дума прави поносимо, човешко и едва ли не приятно безсмисленото пъклено забавление, в което ни са се привиждали коварни, враждебни нам и диви вихри, отвличащи далеч от нас любимата, карайки я да се залива в смях. Ако съдим по него, по заговорилия ни неин роднина, който също е посветен в това жестоко тайнство, едва ли и другите поканени на празненството имат нещо демонично. И ето че внезапно през една неочаквана пролука ние проникваме в тия непознати нам наслаждения; ето че си представяме, притежаваме, споделяме, нещо повече, кажи-речи, сътворяваме един от поредицата мигове, които ги съставят, миг не по-малко реален от другите и по-важен за нас, защото любимата ни е по-тясно свързана с него: мигът, когато ще й кажат, че ние чакаме долу. Навярно и другите мигове на това празненство не ще да са кой знае колко различни от този, едва ли имат нещо по-сладостно, което да ни причинява такова страдание, щом благосклонно настроеният приятел ни е казал: „Тя с удоволствие ще слезе. Сигурно ще й бъде много по-приятно да разговаря с вас, отколкото да се отегчава там!“ Уви! Суан беше изпитал всичко това на гърба си! Добрите намерения на едно трето лице са безсилни пред жена, раздразнена, че дори на празненството я преследва мъж, когото не обича. Често приятелят слиза сам.

Майка ми не дойде и без да щади честолюбието ми (което щеше да пострада, ако тя опровергае измислицата ми, че уж ме е помолила да й кажа къде се намира това, което е търсела), бе поръчала на Франсоаз да ми предаде следните думи: „Няма отговор“, които впоследствие толкова често съм чувал от вратарите на луксозните хотели или от лакеите на игралните домове в отговор на писъмцето на някоя нещастна девойка, която се изненадва: „Как? Нищо ли не каза? Не е възможно! Нали му предадохте писмото ми? Добре, ще почакам още малко.“ И също както тя уверява неизменно портиера, че няма нужда да пали допълнителна лампа за нея и остава там, слушайки разменените сегиз-тогиз реплики за времето между портиера и един хоп, когото той внезапно изпраща, сетил се за часа, да изстуди в лед напитката на някакъв клиент, така и аз, отклонил предложението на Франсоаз да ми направи чай или да остане при мене, й казах да се прибере в стаята си, легнах си и затворих очи, стараейки се да не чувам гласовете на родителите си, които пиеха кафе в градината. Но само след няколко секунди почувствувах, че след като, с риск да я разсърдя, се бях доближил толкова близо до мама и едва не я видях, бях зачеркнал възможността да заспя, без да я видя, и опитвайки се да си наложа спокойствие или, с други думи, примирение с бедата, сърцето ми заби още по-мъчително, защото вълнението ми все повече нарастваше. Внезапно цялата ми тревога стихна, обзе ме блаженство, напомнящо бързото въздействие на силно лекарство против болки: реших изобщо да не се опитвам да заспя, без да съм видял мама, да я целуна на всяка цена, когато се качва да си легне, макар и да бях сигурен, че след това дълго ще ми се сърди. Спокойствието, което последва прекратяването на терзанията ми, а може би и очакването — със страх и копнеж — на опасността ме ободриха извънредно много. Отворих безшумно прозореца и седнах на долния край на леглото. Не смеех да мръдна, за да не би да ме чуят отдолу. Вън също всичко като че ли бе застинало в безмълвно внимание, за да не смути лунната светлина, чийто отблясък, по-плътен и по-осезаем от самата нея, удвоявайки и отдалечавайки всеки предмет, стесняваше и същевременно удължаваше пейзажа като навит плат, който разгръщаме. Ако нещо следваше да се раздвижи, например някое клонче на кестена, то се раздвижваше, но неговото самостоятелно трептене, завършено докрай, изпълнено до най-малките отсенки, не се сливаше с безмълвието, не се стопяваше в него, оставаше изолирано. На фона на тази тишина, която не поглъщаше нищо, най-далечните шумове, идещи навярно от градините в другия край на града, долитаха съвсем „отчетливо“, сякаш изглеждаха далечни само защото бяха изпълнени пианисимо, подобно на мотивите, които оркестърът на Консерваторията свири толкова добре под сурдинка, че макар и да не пропускаме нито нотка, добиваме илюзията, че свирят далеч от концертната зала и всички стари абонати, бабините сестри също, когато Суан им отстъпи местата си, напрягат слух, за да чуят отдалечаващите се сякаш стъпки на войскова част, която още не е завила по улица Тревиз.