Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

— Бягай! Прибирай се бързо да не те види поне баща ти, че чакаш тук като луд!

Но аз повтарях своето:

— Ела да ми кажеш лека нощ! — И гледах ужасен отблясъка на татковата свещ, който пълзеше нагоре по стената на стълбището, като използувах същевременно приближаването му, за да изнудя мама, надявайки се, че за да не би той да ме завари навън, ако продължава да държи на своето, тя ще ми каже: „Прибери се в стаята си, аз ей сега ще дойда!“

Но вече беше много късно. Татко стоеше пред нас.

Аз прошепнах неволно, без никой да ме чуе: „Загубен съм!“

Но съвсем не стана така. Баща ми редовно ми отказваше неща, които мама и баба ми бяха разрешила съгласно предварително уговорените по-толерантни пактове, защото той не даваше пет пари за „принципи“ и защото не признаваше никакво „човешко право“. Воден от съвсем несъстоятелни съображения или изобщо от никакви съображения, той ме лишаваше от дадена разходка, станала вече обичайна и така неприкосновена, че лишаването ми от нея беше равносилно на клетвонарушение. Или пък, както бе сторил и тази вечер, ми казваше много преди уговорения час: „Хайде! Качвай се и си лягай без увъртания!“

Но също така, именно защото нямаше принципи (според съдържанието, което баба влагаше в тази дума), той беше неспособен и за истинска неотстъпчивост. Погледна ме учуден и разсърден, после, щом мама му обясни смутено какво се е случило, отсече:

— Че иди с него, какво толкова! Нали тъкмо казваше, че не ти се спяло. Постой в стаята му, аз нямам нужда от нищо.

— Но, мили — възрази плахо мама, — не е важно дали ми се спи, или не, не бива да създаваме такива навици у това дете…

— Не става дума за навици — отвърна татко, повдигайки рамене. — Нали виждаш, че страда; погледни какво отчаяно изражение има горкото! Хайде, хайде, та ние не сме палачи! Много ще спечелиш, ако го разболееш, нали? В стаята му тъй и тъй има две легла, кажи на Франсоаз да ти приготви голямото и спи тази вечер при него. Хайде, лека нощ, понеже моите нерви са в ред, аз ще си легна.

Немислимо беше да му благодаря. Всяка проява на прекалена чувствителност го дразнеше. Аз стоях, без да смея да мръдна. Той беше още пред нас, много висок в бялата си нощница под индийския шал в лилаво и розово, с който връзваше нощем главата си, защото страдаше от невралгия. Напомняше с библейския си жест подарената ми от господин Суан гравюра, репродукция на Беноцо Гоцоли, на която Авраам заповядва на Сара да напусне Исак. Много години изтекоха от тази вечер. Стената на стълбището, по която пълзеше отблясъкът на татковата свещ, отдавна не съществува вече. И в мен самия са рухнали много неща, които си въобразявах, че ще траят вечно, и на тяхно място израснаха нови, носещи нови мъки и радости, които тогава не бих могъл да предвидя, както днес толкова мъчно разбирам предишните. От доста дълго време също баща ми не може вече да каже на майка ми: „Иди с детето!“ Възможността да изживея подобни мигове никога вече няма да се върне. Но от известно време, когато се ослушам, долавям отново риданията, които намерих сили да сдържа пред баща си и които избухнаха, щом останах насаме с мама. Всъщност тия ридания никога не са заглъхвали, но сега ги чувам отново само защото животът все повече и повече замлъква край мене, също както камбаните на манастирите, заглушени денем до такава степен от градския ропот, че ни се струват онемели, зазвъняват отново в безмълвието на нощта.

Мама прекара онази нощ в стаята ми. Точно когато бях извършил толкова тежко провинение, че очаквах да ме отстранят насила от къщи, моите родители ми даваха много повече, отколкото биха ме наградили когато и да било за моя добра постъпка. Дори когато се проявяваше под форма на благоволение, поведението на баща ми спрямо мене си оставаше произволно и незаслужено. Това бе свойствено за него и се дължеше на факта, че обикновено бе продиктувано от случайно стечение на обстоятелствата, а не от предварително обмислен план. Може би дори държането му, когато ме пращаше да си легна, което аз наричах строгост, заслужаваше по-малко това определение, отколкото държането на мама или баба, защото неговата природа, по-различна в известни отношения от моята и следователно от тяхната, не беше отгатнала дотогава колко бях нещастен всяка вечер, докато мама и баба го знаеха отдавна. Но те ме обичаха премного, за да ми спестят това страдание, те искаха да ме приучат да го побеждавам, за да намалят болезнената ми чувствителност и да укрепят волята ми. Не знам дали на баща ми, който ме обичаше по-другояче, би му дало сърце да го стори. Единствения път, когато бе разбрал, че тъгувам, той бе казал на майка ми: „Иди го утеши!“ Мама остана онази нощ в стаята ми и сякаш за да не помрачи с никакво угризение тия часове, тъй различни от часовете, които с основание можех да очаквам, когато Франсоаз разбра, че става нещо необикновено, щом мама седи до мене, хванала ръката ми, и ме оставя да плача, без да ми се кара, и попита: „Но, госпожо, защо господинът плаче така?“, тя каза: