Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Мама седна край леглото ми. Тя бе взела „Франсоа льо Шампи“. Червеникавата корица и непонятното заглавие ясно обособяваха книгата и й придаваха тайнствено обаяние. Не бях чел нито веднъж истински роман. Чувал бях, че Жорж Санд е талантлива авторка на романи. Тази нейна слава ме предразполагаше вече да си представям във „Франсоа льо Шампи“ нещо запленяващо, неподдаващо се на определение. Разказваческото умение на Жорж Санд, предназначено да възбужда любопитство или умиление, някои начини на изразяване, будещи неспокойство и тъга — способи, които що-годе образованият читател открива в много нейни романи, — ми се струваха смущаваща еманация от особената същност на „Франсоа льо Шампи“, защото за мене всяка нова книга не беше една измежду многото подобни, но все едно отделна личност, съществуваща сама за себе си. Под най-ежедневните случки, най-обикновените събития, най-често употребяваните думи долавях странна интонация, особено звучене. Интригата се завърза. Тя ми се стори още по-неясна, защото в този период аз често се разсейвах; четях страница след страница, а си мислех за друго. Пропуските, дължащи се на моята разсеяност, се увеличаваха още повече, когато мама ми четеше на глас, защото тя прескачаше всички любовни сцени. Затова странните промени в съответното държане на мелничарката и момчето, които можеха да се обяснят само с постепенното засилване на зараждащата се помежду им любов, ми се струваха пропити с дълбока тайнственост, бликаща, както бях склонен да вярвам, от невнятното и сладко име Шампи, което, без да ми е ясно защо, обагряше в пленителен яркочервен цвят малкото момче. Майка ми може би не беше много точна читателка, но в замяна на това, когато творбата отразяваше правдиво някое чувство, тя я интерпретираше възхитително честно и непринудено с красивия си нежен глас. Дори в живота, когато се случеше не художествени произведения, а живи същества да извикат възхищението или умилението й, от деликатност към другите тя полагаше трогателни усилия да заличи от гласа, жестовете или думите си всеки изблик на веселост, който би могъл да нарани злочестата майка, загубила неотдавна детето си, всеки намек за рожден ден или имен ден, който би навел стареца на размисли за напредналата му възраст, всеки разговор за задомяване, който би се сторил досаден на някой млад учен. По същия начин, четейки прозата на Жорж Санд, проникната неизменно от добросърдечие и нравствена изтънченост, които мама под влияние на баба смяташе за най-високи качества в живота и едва много по-късно, под мое влияние, престана да смята за най-важни качества и в книгите, се стараеше да прогони от гласа си всяка превземка, която би спряла мощния поток на тази проза, тя успяваше да предаде цялата естествена нежност и пленителна пълнота на тия изречения, които сякаш бяха написани за нейния глас и се включваха, така да се каже, изцяло в регистъра на нейната чувствителност. Стремейки се да ги произнесе с подходяща интонация, тя намираше сърдечната нотка, която ги е вдъхновила и продиктувала, без да бъде изказана със самите думи. Благодарение на тази нотка, тя смекчаваше мимоходом дразнещите времена на глаголите, придаваше на минало свършено и несвършено време нежността, бликаща от добротата, тъгата, бликаща от любовта, насочваше завършената фраза към начеващата и ускорявайки сегиз-тогиз или забавяйки изричането на сричките, за да ги подчини на еднообразния ритъм, независимо от броя им, тя вдъхваше непресекващ сантиментален живот на тази толкова обикновена проза.

Угризенията ми се уталожиха, отдадох се изцяло на сладостта на тази нощ с мама до мене. Знаех, че тя нямаше да се повтори, че най-силното ми желание на този свят — да бъда с мама през тъжните нощни часове в стаята си — се противопоставя премного на житейските потребности и на желанието на всички други и тазвечерното му осъществяване не можеше да бъде нищо друго освен измамно щастливо изключение. Утре безпокойствата ми щяха да започнат отново и мама нямаше да бъде до мене. Но нали щом възбуденото ми състояние отминеше, то вече ми ставаше непонятно? Освен това утре вечер беше още далеч. И аз си казвах, че все ще имам време да измисля нещо, макар че новите часове не можеха да ми донесат нищо друго, защото ставаше дума за изживявания, независещи от волята ми, но промеждутъкът от време, който ме делеше от тях, подхранваше надеждата, че мога да ги избягна.

Затова дълги години по-късно, събудех ли се нощем и спомнех ли си Комбре, аз виждах само един светъл разрез сред неясни мрачини, напомнящ светлите петна, очертани върху някоя сграда от внезапно лумнал бенгалски огън или електрически прожектор, докато другите части на сградата тънат в мрак. Доста широк в основата с малката гостна, трапезарията и началото на тъмната алея, по която щеше да дойде Суан, несъзнателният виновник на моите терзания, вестибюлът, по който тръгвах към първото стъпало на стълбището, това толкова мъчително за изкачване стълбище, което съставляваше гръбнакът на неправилната пирамида, на чийто връх се намираше моята спалня с малкото коридорче със стъклена врата, през която влизаше мама. С една дума, виждах само най-необходимия декор (отбелязан обикновено преди текста на старите пиеси, представяни в провинцията) на драмата на моето събличане, преди да си легна, виждах го все в един и същи час, откъснат от всичко друго около него, откроен сам в нощта. Като че ли цялото Комбре се състоеше само от два етажа, свързани с тясна стълба, и като че ли винаги е било все седем часът вечерта. Всъщност, ако някой би ме запитал, аз бих могъл да отговоря, че в Комбре имаше и други неща и че той живееше и в други часове на деня. Но тъй като подробностите, които бих си припомнил в този случай, ще ми бъдат доставени от волевата, съзнателната памет, а данните, които тя ни дава за миналото, не пазят неговия аромат, никога не бих изпитал желание да мисля за тази останала част от Комбре. Всичко това беше всъщност мъртво за мене.