Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

— Той сам не знае, Франсоаз. Нервен е. Пригответе ми бързо голямото легло и се качете да си легнете.

Така за първи път моята тъга не беше сметната за наказуемо провинение, но за независещо от мене неразположение, официално признато нервно състояние, за което не бях отговорен. Изпитвах облекчение, че мога да изливам без угризение горчивите си сълзи, да плача, без да върша грях. Бях и не малко горд пред Франсоаз от този обрат в човешките отношения: само един час след като мама бе отказала да се качи в стаята ми и я бе накарала да ми отговори пренебрежително, че трябва да спя, сега внезапно израствах до ранга на възрастна личност, изведнъж извоювах зрелост в мъката си, свобода на сълзите си. Трябваше да се чувствувам щастлив, а не бях. Струваше ми се, че мама бе направила първата си отстъпка и това вероятно я огорчаваше, за първи път тя се отказваше пред самата себе си от своя идеал за мене, за първи път тя, така сърцата обикновено, се признаваше победена. Струваше ми се, че ако действително бях извоювал победа, това бе победа над нея; бях успял, както това можеха да сторят болестите, скърбите или възрастта, да сломя волята й, да превия разума й и тази вечер откриваше нова ера, бележеше тъжна дата. Ако имах смелост, сега щях да кажа на мама:

— Не, не искам, не оставай да спиш при мене!

Но ми беше добре известна практическата, днес биха казали реалистичната — мъдрост на мама, която обуздаваше пламенната й идеалистична натура, наследена от баба, и знаех, че сега, след като злото е вече сторено, тя щеше да предпочете да ме остави да вкуся поне миротворната наслада и да не смущава съня на баща ми. Естествено хубавото мамино лице блестеше от младост тая вечер, когато тя държеше нежно ръцете ми и се мъчеше да спре сълзите ми. Но точно това ми се струваше нередно. Гневът й би ме натъжил по-малко, отколкото тази нежност, която не бях изпитал в детството си. Струваше ми се, че тайно и нечестно бях издълбал първата бръчка и бях предизвикал първия бял косъм в душата на мама. Тази мисъл удвои риданията ми и тогава тя, която никога не се разнежваше с мене, се зарази от състоянието ми и едва не се разплака и тя. Понеже почувствува, че забелязах вълнението й, ми каза, смеейки се:

— Ех ти, мое жълтурче, ех ти, малко глупаче, ще накараш и мама да оглупее, ако не престанеш да плачеш. Хайде, щом не ти се спи, а и на мене също, вместо да си хабим нервите, да правим нещо, да вземем някоя твоя книга.

Но в стаята ми нямаше нито една.

— Ще изпиташ ли по-малко удоволствие, ако извадя отсега книгите, които баба ти е приготвила за имения ти ден? Помисли си: няма ли да бъдеш разочарован, ако не получиш нищо другиден?

Напротив, аз бях очарован и мама отиде да донесе пакета с книгите. Само късият им и широк формат личеше под обвивката, но дори и така, забулени, без да зная съдържанието им, те засенчваха вече новогодишната кутия с бои и бубите за рождения ми ден, получени миналата година. Пакетът съдържаше „Дяволското блато“, „Франсоа льо Шампи“, „Малката Фадет“ и „Звънарите“. Както узнах по-късно, баба била избрала най-напред стиховете на Мюсе, едно томче от Русо и „Индиана“, защото, от една страна, тя смяташе вятърничавите книги за вредни точно колкото бонбоните и сладкишите, а от друга, мислеше, че досегът с гениалните умове може да има върху духа на едно дете само полезно и животворно въздействие, както чистият въздух и морският вятър за нейното собствено тяло. Но понеже баща ми, като узнал какви книги иска да ми подари, я сметнал едва ли не за побъркана, тя се върнала отново при книжаря в Жуильо-Виконт, за да не би да ме остави без подарък, и се спряла на четирите романа на Жорж Санд. (Беше ужасно горещ ден и тя се прибра вечерта така разнебитена, че лекарят предупреди мама да не я оставя да се изморява толкова.)

— Не бих се решила, дъще — казваше тя на мама, — да дам на нашето дете четиво, което не е написано талантливо.

Всъщност тя никога не се решаваше да купи каквото и да било, което не би било полезно за интелектуалното развитие, и особено ценеше художествените произведения, които учат човека да търси наслада не само в задоволеното благополучие и суета. Дори когато се наложеше да направи полезен подарък някому, когато трябваше да купи например кресло, прибори, бастун, тя издирваше старинни предмети, чието полезно предназначение се е заличило като че ли от дългата им неупотреба и затова са по-склонни да ни разкажат за живота на някогашните хора, отколкото да служат за нуждите на днешния живот. Тя би желала да имам в стаята си снимки от най-хубавите архитектурни паметници или пейзажи. Но в момента, когато ги купуваше, макар че изобразеният обект имаше естетическа стойност, на нея й се струваше, че в механичния начин на изобразяването им — фотографията — преобладава простащината, полезността. Опитваше се да хитрува и ако не й се удадеше да отстрани напълно търговската баналност, поне да я намали, да я замести с изкуство: вместо снимки от катедралата в Шартр, на баните в Сен-Клу или на Везувий тя питаше Суан дали някой голям художник не ги бе рисувал и предпочиташе да ми подари репродукции на катедралата в Шартр от Коро, на баните в Сен-Клу от Юбер-Робер или на Везувий от Търнър, което в нейните очи беше по-висока степен изкуство. Но отстранявайки по този начин фотографа от изобразяването на някой шедьовър или на природата, той все пак си вземаше своето, възпроизвеждайки виждането на художника. Опряла неизбежно до простащината, баба ми правеше още един опит да я отстрани. Тя питаше Суан дали съответната творба не е била гравирана, като предпочиташе по възможност старинни гравюри или гравюри, представляващи интерес по други причини, стоящи извън тях, например гравюри, изобразяващи някой шедьовър в състояние, в каквото сега не можем да го видим (като гравюрата на „Тайната вечеря“ от Леонардо преди нейното повреждане, изработена от Морген). Трябва да се признае, че резултатите от това нейно разбиране на изкуството да се правят подаръци не бяха винаги блестящи. Представата, която си създадох за Венеция по една рисунка на Тициано, чийто фон е уж лагуната, беше безспорно много по-неточна, отколкото ако имах обикновена снимка. Когато дядовата братовчедка се заловеше да кори баба, тя изреждаше безчет кресла, подарени от нея на млади годеници или стари съпрузи: при първия опит да седнат в тях, те мигновено се разпадаха под тежестта на ощастливените собственици. Но баба би сметнала дребнаво да се интересува от здравината на някоя мебел, стига само на нея да личи още цветенце, усмивка, а понякога и богато въображение от миналото. Понеже дори това, което съответствуваше на известна функция в тия мебели, беше съвсем необичайно за нас, то я очароваше също както остарелите изрази, в които виждаме някоя метафора, заличена в съвременния език вследствие честата употреба. А селските романи на Жорж Санд, които тя ми подаряваше за имения ден, бяха пълни, подобно на старинните мебели, с остарели, излезли от употреба изрази, възвърнали наново образността си, каквито могат да се срещнат само на село. И баба ми ги бе купила, предпочитайки ги пред други, както би наела по-охотно някое имение, ако в него има готически гълъбарник или друг някой старинен предмет, който оказва благотворно влияние на мисълта с копнежа по неосъществими пътешествия във времето.