Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Знаех, че тазвечерното ми поведение ще повлече възможно най-тежки мерки за мене от страна на родителите ми, много по-тежки наистина, отколкото би предположил някой външен човек, от мерките, подобаващи за действително грозни провинения. Но при моето възпитание провиненията не се степенуваха както при другите деца и аз бях приучен да считам за най-сериозни (сигурно защото не е имало други, от които е трябвало да се въздържам по-старателно) провиненията, изхождащи, както сега разбирам, от един и същ източник — лесно възбудимата ми нервна система. Но тогава това определение не се споменаваше, тази причина не се издаваше, за да не би да си въобразя, че е простимо да допускам подобни грешки или дори че не съм в състояние да им устоя. Но аз ги разпознавах по безпокойството, което ги предшествуваше, и по строгостта на наказанието, което ги съпровождаше. Затова си давах ясно сметка, че провинението, което се канех да извърша, спадаше към най-строго наказваните, макар и не най-сериозните. Изпреча ли се на пътя на мама, когато се качва в спалнята си, разберат ли, че не съм си лягал, за да й кажа лека нощ в коридора, няма да ме държат повече в къщи, още на другия ден ще ме пратят в колежа, в това нямаше никакво съмнение. Е добре! Предпочитах да постъпя по този начин, па макар и да трябваше пет минути след това да се хвърля през прозореца. В момента исках само едно — мама, да кажа лека нощ на мама. Бях отишъл много далеч по пътя на осъществяване на желанието си, за да мога да се върна назад.

Чух стъпките на родителите си: изпращаха Суан. Когато звънчето на пътната врата ме предупреди, че той си е отишъл, застанах на прозореца. Мама питаше баща ми дали морският рак е бил хубав и дали господин Суан си е взел повторно от сладоледа с кафето и фъстъците.

— На мен лично сладоледът не ми хареса кой знае колко — каза майка ми. — Струва ми се, че идния път ще трябва да опитаме някоя друга есенция.

— Нямате представа колко променен ми се вижда Суан — каза дядовата братовчедка. — Невероятно се е състарил!

Тя до такава степен беше свикнала да вижда Суан все някогашния младеж, че се учудваше, когато внезапно видеше по-стар от възрастта, която му приписваше. А и моите родители между другото намираха, че той се е състарил препалено много, неестествено, неприлично, но напълно заслужено за хората, които са били дълго ергени, за всички тия, за които големият ден, непоследван от никакъв друг ден, е по-дълъг, отколкото за другите хора, защото за тях той е празен и отделните моменти се трупат още от сутринта, без да се разделят после между децата.

— Струва ми се, че онази безсрамница, жена му, му създава много грижи, като живее пред очите на цяло Комбре с някакъв си господин Шарлю. Всичко живо говори само за тях.

Майка ми забеляза, че независимо от това от известно време той изглеждал по-разведрен.

— Освен това сега прави по-рядко онзи жест, който така напомня баща му: да си бърше очите и да прокарва ръка по челото си. Мисля, че всъщност той вече не обича онази жена.

— Разбира се, че не я обича — обади се дядо. — Преди доста време получих писмо от него по този въпрос, което не оставя никакво съмнение за чувствата му, най-малкото за любовните му чувства към тази жена. Естествено аз се направих, че не съм разбрал. Е какво! Видяхте ли, че забравихте да му благодарите за виното — добави дядо, обръщайки се към двете си балдъзи.

— Как да не сме му благодарили! Между нас казано, струва ми се дори, че му намекнахме много изтънчено за подаръка му! — възрази леля Флора.

— Вярно, чудесно го извъртя! Аз ти се възхитих — забеляза леля Селин.

— Но и ти не остана по-долу.

— Да, намекът ми за любезните съседи не беше лош.

— Охо! Това ли значи според вас благодарност? — възкликна дядо. — Чух тия приказки, но мътната да ме отвлече, ако разбрах, че се отнасяли за Суан. Можете да бъдете сигурни, че и той нищо не е разбрал.

— И таз добра! Суан не е глупав, уверена съм, че е схванал намека. Не можех все пак да му кажа броя на бутилките и цената на виното!

Баща ми и майка ми останаха сами и седнаха за малко. После баща ми каза:

— Ако нямаш нищо против, можем да се качим да си легнем.

— Щом искаш, драги, макар че никак не ми се спи. Не вярвам това невинно кафе със сладолед да ме е разсънило така. Но виждам, че свети в слугинската стая и понеже бедната Франсоаз ме е чакала досега, ще ида поне да ми развърже корсета, докато ти се събличаш.

И мама отвори решетъчната врата на вестибюла, която водеше към стълбището. Скоро дочух стъпките й, тя се качваше да затвори прозореца. Промъкнах се безшумно в коридора. Сърцето ми биеше толкова силно, че едва пристъпвах, но сега поне не биеше от тревога, а от страх и радост. Видях на стълбището отражението на мамината свещ. Малко по-късно зърнах и самата нея и се втурнах. В първия миг тя ме погледна изненадано, не разбирайки какво става. После лицето й доби гневно изражение, но тя не каза нито дума. Нищо чудно, за много по-дребни провинения не ми говореха с дни. Ако мама ми бе продумала, би могло да се допусне, че ще ми каже още нещо; впрочем това би ми се сторило много по-страшно, защото би било знамение, че пред тежкото наказание, което ме очаква, всяко мълчание или сърдене са детинщини. Една нейна дума би била равнозначна на спокойния тон, с който се отговаря на слуга, когато сте решили да го освободите от длъжност, на целувката, която се дава на син, когато го изпращате да отбие военната си служба, целувка, която бихте му отказали, ако всичко може да се размине с два дни сръдня. Но тя чу баща ми, който излизаше от банята, където се бе съблякъл, и за да избегне неминуемата сцена, ми прошепна с прекъснат от гняв глас: