Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

— Не съм на вашето мнение. Някои дни четенето на вестниците ми се струва особено приятно… — прекъсна го леля Флора, за да покаже, че е прочела забележката за Суан във „Фигаро“ по повод „Коро“.

— Когато става дума за събития или хора, които ни интересуват — натърти леля Селин.

— Не отричам — отвърна Суан изненадан. — Аз упреквам вестниците в едно: че привличат всеки ден вниманието ни върху незначителни неща, а само три-четири пъти в живота си четем книгите, които съдържат съществени неща. Щом всяка сутрин разгръщаме трескаво вестника, би трябвало да се направи обратното и да поместват във вестника, знам ли какво, да речем… „Мислите“ на Паскал! (Той подчерта последните думи с предвзето ироничен тон, за да не би да прозвучат педантично.) А в позлатената отстрани книга, която ще отворим веднъж на десет години — добави той, проявявайки престореното презрение на някои светски хора към светската хроника, — бихме прочели, че гръцката кралица е отишла в Кан или че лионската принцеса е дала маскен бал. По този начин ще се възстанови справедливото съотношение. — Но сякаш съжалявайки, че макар и шеговито се е впуснал да говори за сериозни неща, той продължи насмешливо: — Ама че разговор! Защо сме се заловили с тия високопарни теми! — После отново се обърна към дядо: — Та Сен-Симон разказва, че Мольоврие имал дързостта да се ръкува със синовете му. Нали знаете, същият този Мольоврие, за когото той казва: „Никога не съумях да видя в тази дебела бутилка друго освен лимфа, простащина и глупост.“

— Дебели или не, аз знам бутилки, които са пълни със съвсем друго нещо! — прекъсна го леля Флора, която на свой ред държеше да благодари на Суан, защото виното „Асти“ беше подарено и на двете. Селин се засмя.

Суан поде озадачен:

— Сен-Симон пише: „Не знам дали това беше проява на невежество или клопка, но той пожела да се ръкува с моите деца. Забелязах това навреме, за да му попреча.“

Дядо почна да се възхищава от съпоставянето на „невежество“ и „клопка“, но госпожица Селин, чиито слухови способности не бяха изпаднали още в състояние на пълна упойка, понеже ставаше дума за Сен-Симон, литератор, се намеси възмутено:

— Възможно ли е да се възхищавате от подобно нещо! И таз добра! Че какво значи това? Нима хората не са равни помежду си? Има ли значение дали е херцог или кочияш, ако не е лишен от ум и сърце? Много добре си е възпитавал децата вашият Сен-Симон, ако не ги е учил да подават ръка на всеки честен човек! Това е наистина отвратително! И вие се осмелявате да цитирате, подобно нещо!

А дядо, напълно съкрушен, давайки си сметка, че пред подобна аудитория е невъзможно да накара Суан да разкаже анекдоти, които биха били забавни за него самия, помоли тихичко мама:

— Припомни ми оня стих, който ми беше казала, той толкова ме облекчава в подобни случаи! А, да. „Господи, колко добродетели ни караш да ненавиждаме!“ Много сполучливо казано!

Аз не откъсвах очи от майка ми. Знаех, че щом седнем на масата, няма да ми позволят да остана през цялото време, докато трае вечерята, и за да не противоречи на баща ми, мама няма да ми позволи да я целуна няколко пъти пред гостите, както бих я целунал в стаята си. Затова се заричах, щом влезем в трапезарията и вечерята започне, да вложа предварително, когато наближи часът за оттеглянето ми, в тази толкова кратка и бегла целувка всичко, което бе по силите ми: да избера с поглед мястото на бузата, където ще допра устните си, да се подготвя душевно, за да мога, започнал мислено целувката си, да посветя изцяло мига, който ще ми даде мама, на усещането от допира на бузата й до моите устни, подобно на художник, който, можейки да отскубне от модела си само няколко кратки сеанса, подготвя палитрата си и по памет, използвайки скиците си, нахвърля на платното всичко, за което в краен случай би могъл да мине и без позиране. Но преди още да позвънят за вечеря, не съзнавайки жестокостта си, дядо каза:

— Детето изглежда уморено. Би трябвало да се качи горе и да си легне. Впрочем тази вечер сядаме късно на масата.

А баща ми, който не спазваше така строго уговореното, както мама и баба, заяви:

— Да, хайде, иди да си легнеш.

Аз поисках да целуна мама, но в този момент проехтя звънецът за вечеря.

— Е, хубава работа, остави майка си на мира, стига сте се лигавили всяка вечер, смешно е да излагате на показ чувствата си. Хайде, качвай се!

И аз трябваше да тръгна на път без благословия. Трябваше да изкача стълбата „без сърце“, както казва народът, защото действително се качвах против желанието на сърцето си, което копнееше да се върне при мама; тя не му бе разрешила, целувайки ме, да ме последва. Тази омразна стълба, по която поемах винаги толкова тъжно, миришеше на лак и особената мъка, която изпитвах всяка вечер, се беше сляла и споила крепко с тази миризма, като бе станала сякаш още по-непоносима за изострената ми чувствителност, защото умът ми не можеше да се бори срещу нея под тази обонятелна форма. Когато спим и неосъзната остра зъбна болка ни кара двеста пъти поред да вадим момиче от водата или да повтаряме безспир някой стих от Молиер, ние изпитваме голямо облекчение при събуждането си, след като съзнанието ни очисти усещането за зъбна болка от всяка героична или ритмична окраска. Аз изпитвах точно обратното на това чувство на облекчение, когато мъката ми, че трябва да се кача в стаята си, проникваше в мене много по-бързо, почти мигновено, ненадейно и, кажи-речи, от засада ведно с вдъхването — много по-отровно от моралната болка — на свойствената за стълбището миризма на лак. Влязъл в стаята, трябваше да запуша всякакъв изход, да затворя капаците, да изкопая собствения си гроб, оправяйки леглото за спане, да надяна мъртвешкия саван — нощницата. Но преди да се погреба в желязното легло, което бяха сложили допълнително в стаята, защото лете ми беше много топло под рипсените завеси на големия креват, се подадох на бунтовен порив и реших да проявя хитрост на осъден. Писах на майка си, молейки я да се качи при мене за нещо сериозно, което не мога да й кажа в писмото си. Страх ме беше само от едно; да не би Франсоаз, лелината готвачка, която се занимаваше с мене, когато бях в Комбре, да откаже да й занесе писъмцето ми. Предполагах, че да предаде нещо на майка ми, когато имаме гости, ще й се стори поне толкова невъзможно, колкото ако поискат от портиера на театъра да предаде писмо на актьор, който е на сцената. По въпроса какво може и какво не може да се прави Франсоаз си имаше свой собствен кодекс, подробен, неумолим и праволинеен, прокарващ тънки, неуловими или дори съвсем безсмислени разграничения (също както античните закони, които редом с жестоки предписания, като например избиване на кърмачета, забраняват, проявявайки прекалена чувствителност, да се вари шиле в майчиното му мляко или да се яде седалищен нерв на животно). Ако се съди по внезапния й упорит отказ да изпълни някои наши поръчения, този кодекс предвиждаше, изглежда, сложни социални съображения и изтънчени светски отношения, каквито нито обкръжението й, нито животът й на слугиня в село биха могли да й внушат. И човек биваше принуден да си каже, че в нея живее далечното френско минало, благородно и зле разбрано, подобно на промишлените градове, в които няколко стари замъка свидетелствуват, че някога в тях се е водил дворцов живот, а работниците от някой негов химичен завод работят сред изящни скулптури, изобразяващи чудото на свети Теофил или четиримата синове на Емон 1. В моя случай членът на кодекса, поради който бе малко вероятно, освен в случай на пожар, Франсоаз да обезпокои мама в присъствието на господин Суан за такава незначителна особа като мене, изразяваше само страхопочитанието, което тя изпитваше не само към роднините на господарката си — тачени наравно с покойниците, свещениците и кралете, — но и към гостенина, поканен в дома, страхопочитание, което би ме развълнувало в някоя книга, но изказано с важен и умилен тон от Франсоаз то ме дразнеше, особено тази вечер, когато в резултат на преклонението й пред всеки светски ритуал, щеше да откаже да смути вечерящите. За да имам известни изгледи за успех, не се поколебах да я излъжа, като й казах, че съвсем не по моя прищявка пиша на мама, но като сме се разделяли, тя ми е напомнила да потърся нещо и да не забравя да й пиша дали съм го намерил. Струва ми се, че Франсоаз не ми повярва, защото подобно на всички първобитни хора, чиито сетива са били по-изострени от нашите, тя тутакси схващаше по някакви неуловими за нас признаци всяка истина, която се опитвахме да скрием от нея. Тя погледа пет минути плика, като че ли листът и почеркът ми щяха да й дадат представа за естеството на съдържанието или да й подскажат кой член на кодекса си да приложи. После си излезе с примирено изражение, което явно казваше: „Не е ли цяло нещастие за едни родители да имат такова дете!“ След малко Франсоаз се върна и ми каза, че засега са още на сладоледа и домакинът няма никаква възможност да връчи писмото пред всички, но щом поднесат чашките с парфюмирана вода за изплакване на устата, ще намери начин да го предаде на мама. Тревогата ми тутакси спадна: сега нямаше както преди малко да бъда разделен от мама чак до утре, понеже писмото ми, макар и да я разсърди (двойно повече при това, защото ставах смешен пред Суан), ми позволяваше да се вмъкна невидим и очарован в същата стая, където беше тя; то щеше да й заговори за мене на ухото и запретената и враждебна стая, в която само до преди миг дори сладоледът — мраморен — и чашките с парфюмирана вода криеха за мене зловредна и смъртно тъжна наслада, защото мама я вкусваше далеч от мен, се отваряше сега като презрял плод, разпукал кората си, а мисълта на мама, четейки редовете на писмото ми, щеше да избликне като сок чак до сърцето ми. Сега вече не бях разделен от нея. Всички прегради бяха рухнали, свързваше ни сладостна нишка. Но това не беше всичко: мама сигурно щеше да дойде.