Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки трябва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално „аз“ е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме „да видим някой познат“, е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния й портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи. Сигурно в този Суан, когото моите близки си бяха създали, те бяха пропуснали поради неосведоменост не малко черти, свързани с неговия светски живот, заради които други хора, когато биваха с него, намираха, че лицето му излъчва особена изтънченост, изразена най-ярко в гърбавия му нос. Но затова пък на моите роднини се бе удало да вложат в това незаето, празно лице, лишено в техните очи от истинското си обаяние и в дълбокия му неоценен поглед някакво неясно и безобидно съдържание, съставено от полуизтрити спомени за ежеседмичните им събирания през свободното време след вечеря около игралната маса или в градината по време на добросъседските ни отношения на село. Телесната обвивка на нашия приятел беше така добре натъпкана с тях, както и с няколкото спомена за родителите му, че този Суан беше станал завършено и живо същество и мен ми се струва, че се разделям с един човек и се насочвам към друг, когато минавам мислено от Суан, когото опознах съвсем точно по-късно, към този първи Суан, у когото намирам отново пленителните заблуждения от юношеските си години и който между другото прилича много по-малко на истинския Суан, отколкото на хората, които съм познавал по същото време, като че ли нашият живот е своего рода музей, в който всички портрети от една и съща епоха изглеждат сродни, имат същата тоналност, към този първи Суан, изтъкан от безделни часове, дъхащ на цъфнал кестен, на кошница с ягоди и мъничко на пелин.

Когато баба ми отиде обаче един ден да иска някаква услуга от една дама, нейна позната от Сакре-Кьор, с която бе прекъснала дружбата си, въпреки взаимната им симпатия, поради нашето схващане за кастите, маркиза дьо Вилпаризи, от прочутия род Вуйон, нейната знатна приятелка й казала:

— Доколкото ми е известно, вие познавате добре Суан. Той е голям приятел на моите племенници де Лом.

Баба се върна във възторг от къщата, която гледала към градини — госпожа дьо Вилпаризи я посъветвала и тя да си наеме там апартамент, — както и от един шивач и дъщеря му, чието магазинче се намирало в двора на къщата; тя се отбила за малко там, защото скъсала полата си по стълбището. Тия хора й бяха направили отлично впечатление: момиченцето било същински бисер, а шивачът — най-финият, най-свестният човек, какъвто някога била виждала. Защото за баба изтънчеността беше нещо напълно независимо от обществения ранг. Тя не можеше да се начуди колко сполучливо й отговорил и казваше на мама: „И мадам дьо Севине не би се изразила толкова хубаво!“ В замяна на това един племенник на госпожа дьо Вилпаризи предизвика следната й забележка: „Ах, дъще, колко е посредствен!“

Обаче думите на госпожа дьо Вилпаризи по адрес на Суан не само не го издигнаха в лелините очи, а, напротив, злепоставиха самата нея: Уважението, с което се отнасяхме — под влияние на баба — към госпожа дьо Вилпаризи я задължаваше, изглежда, да не уронва престижа си в нашите очи, а тя бе изменила на създаденото за нея мнение, щом изобщо знаеше за съществуването на Суан, щом допускаше нейни роднини да общуват с него.

— Възможно ли е? Тя познава Суан! А ти разправяше, че била роднина на Мак-Махон!

Това предубеждение на моите роднини към познатите на Суан се потвърди впоследствие в техните очи с женитбата му за жена от най-лошите обществени среди, кажи-речи, кокотка, която между другото той не се опита да им представи, като продължаваше да идва сам у нас, макар и вече много по-рядко. Нашите сметнаха — предполагайки, че я беше избрал между познатите си, че именно това бе неизвестната на тях среда, в която той се движеше обикновено.

Но веднъж дядо ми прочете в някакъв вестник, че господин Суан бил най-редовно канен на обедите, давани в неделя от херцог дьо X…, син и племенник на най-изтъкнати държавници от времето на Луи-Филип. А дядо се интересуваше живо от всички дребни случки, които можеха да го въведат мислено в частния живот на хора като Моле, херцог Паские или херцог дьо Броли. Той много се зарадва, като узна, че Суан общува с хора, които са ги познавали. Сестра му, напротив, изтълкува този факт съвсем неблагоприятно за Суан: особа, която избира познанствата си извън кастата, в която се е родила, извън своята „обществена среда“, се декласираше много грозно в нейните очи. Струваше й се, че с подобна постъпка човек се отказва наведнъж от плодовете на всички хубави отношения със солидни хора, отношения, поддържани и съхранявани предвидливо от родителите с оглед на децата им (тя бе толкова праволинейна, че престана да вижда сина на един нотариус само защото той се ожени за някаква високопоставена личност и с тази своя постъпка падна в нейните очи от тачения ранг на син на нотариус до положението на авантюристите, бивши лакеи или коняри, които, според мълвата, са били за кратко време любимци на кралици).