Марсель Пруст: По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Когато баба се разхождаше в градината след вечеря, само едно бе в състояние да я накара да се прибере: ако дядовата братовчедка я извикаше в момента, когато обиколките й я доведяха като насекомо срещу осветените прозорци на гостната, където поднасяха коняка върху масичката за игра на карти.

— Батилд, ела, че мъжът ти ще пие коняк!

И наистина, за да я дразнят (тя внасяше в семейството на мъжа си толкова различен дух, че всички я закачаха и тормозеха), понеже силните спиртни напитки бяха забранени на дядо, братовчедка му го караше да отпие няколко глътки. Бедната баба влизаше и умоляваше горещо мъжа си да не вкусва коняка. Той се ядосваше, изпиваше демонстративно няколкото капки, а баба подновяваше разходката си, опечалена, обезсърчена, но въпреки това усмихната, защото тя беше така невзискателна и блага, че обичта й към другите и безразличието й към нея самата и към собствените й страдания се изразяваха с усмивка, но противно на това, което наблюдаваме по лицата на повечето хора, нейната усмивка съдържаше насмешка само над нея самата, а за всички нас — нежна ласка, защото тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помилва топло с очи.

Мъчението, което й налагаше дядовата братовчедка, излишните увещания на баба и нейната безпомощност, когато, предварително победена, се опитваше напразно да изтръгне от дядо чашата коняк, представляваха зрелище, с което свикваш през годините до такава степен, че можеш да го наблюдаваш със смях, заставайки решително и безгрижно на страната на мъчителя, за да убедиш самия себе си, че не става и дума за мъчение. Но тази гледка толкова ме ужасяваше тогава, че с удоволствие бих набил дядовата братовчедка. Въпреки това, щом чуех: „Батилд, ела, че мъжът ти ще пие коняк!“, подъл вече като истински мъж, правех същото, което правим всички, когато като възрастни хора сме свидетели на страдания и неправди: не желаех да ги гледам. Изтичвах горе в занималнята, под покрива, да се наплача в малката стаичка, дъхаща на перуники и френско грозде, което беше поникнало отвън между камъните на стената и провираше цъфналото си клонче през открехнатия прозорец. Предназначена за по-друго, по-прозаично използуване, тази стая, от която денем можеше да се види чак до кулата на Русенвил-льо-Пен, дълго време ми служеше — навярно защото беше единственото помещение, което ми позволяваха да заключвам с ключ — за убежище, в което можех да се отдавам на занимания, изискващи абсолютно усамотение: четене, бленуване, плачене и плътски наслаждения. Уви! Аз не знаех, че не толкова малките отклонения на дядо от предписания му режим, а крехкото ми здраве и липсата на воля, вдъхващи й опасения за бъдещето ми, натъжаваха дълбоко баба по време на безкрайните й следобедни или вечерни разходки, докато сновеше напред-назад из градината, объркала към небето хубавото си лице с тъмни набраздени страни, които с напредването на възрастта бяха станали почти лилави, подобни на угарите есен, и по които винаги съхнеше неволно бликнала сълза, причинена от студа или от някоя скръбна мисъл.

Единствената ми утеха, когато се качвах да си легна, беше мисълта, че мама ще дойде да ме целуне в леглото. Но това ежедневно прощаване беше така кратко, тя така бързо слизаше отново долу, че мигът, в който чувах стъпките й по стълбата и малко по-късно лекото шумолене на лятната й рокля от син муселин с колан от сплетени шнурчета, ставаше всъщност мъчителен за мене. Той предизвестяваше следващия миг, когато тя ще си отиде, ще слезе пак долу. Така че аз вече бях започнал да предпочитам вечерното ни прощаване, което толкова обичах, да стане колкото може по-късно, за да удължа минутите на отдих, докато мама още не е дошла. Когато, след като ме целунеше, тя отваряше вратата, за да излезе, понякога ми идеше да я извикам и да я помоля: „Целуни ме още веднъж!“, но знаех, че лицето й тутакси ще придобие недоволно изражение, защото, отстъпвайки пред тъжното ми настроение и нервната възбуда, като се качваше да ме прегърне и да ми донесе своята умиротворяваща целувка, тя дразнеше баща ми; той намираше този ритуал безсмислен и затова тя би желала да ме накара постепенно да се откажа, да отвикна, камо ли да я моля за още една целувка, когато вече си е тръгнала. А ако я разгневях, щях да наруша цялото спокойствие, което тя ми беше донесла миг преди това, навеждайки с обич към мене лице, сякаш ми подаваше светите дарове на умиротворението, та причестявайки се, да почерпя увереност в присъствието й и да мога да заспя. Но вечерите, когато мама оставаше съвсем малко в стаята ми, бяха все пак сладки в сравнение с ония, когато имахме гости на вечеря и тя изобщо не се качваше да ми пожелае лека нощ. Като се изключат някои временно пребиваващи чужденци, господин Суан беше почти единственият ни гостенин в Комбре, понякога на вечеря, по съседски (много по-рядко след неподходящия си брак, защото родителите ми не искаха да приемат жена му), понякога след вечеря, без да са го канили специално. Вечерите, когато, седнали под големия кестен пред къщата около желязната маса, чуехме в края на градината не еднократния продължителен звън, който заливаше с непресекващия си леден звук всеки обитател на къщата ни, когато влизаше, „без да звъни“, а двойното плахо прозвъняване с мек и позлатен тембър на звънеца за външни хора, всички тутакси се питахме: „Кой ли ни идва на гости?“, макар и да знаехме отлично, че не може да бъде никой друг освен Суан. Леля казваше високо, за да ни даде личен пример, като се стараеше да придаде непринуденост на гласа си, че не бива да шушукаме, това било крайно нелюбезно спрямо гостенина, който можел да си помисли, че казваме нещо, което той не трябва да чуе. Пращахме като разузнавач баба, доволна от всеки повод да се разходи още веднъж в градината. Тя се възползуваше от това, за да изтръгне мимоходом, без да я видим, някое колче от розите, за да им придаде повече естественост, като майка, която бухва с ръка прекалено пригладените от бръснаря коси на сина си.