Марсель Пруст: По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Тези неясно витаещи възпоминания не траеха никога повече от секунда, две. Често отделните предположения, които изграждаха краткотрайното ми колебание за мястото, където се намирах, едва-едва се разграничаваха, също както не могат да се разграничат в кинетоскопа последователните положения на тялото на препускащ кон. Но аз зървах мимоходом ту една, ту друга стая, която бях обитавал някога, и по време на дългите бленувания след разсънването си успявах да си ги спомня всичките. Зимни стаи, в които, едва легнал, сгушваш глава в гнездо, изградено от най-разнородни предмети — ъгъла на възглавницата, горната част на одеялото, края на шала, страничната дъска на кревата и един брой „Деба Роз“ — споени в крайна сметка от многократното ми притискане до тях в едно цяло, както правят птиците. Зимни стаи, в които при силен мраз е толкова приятно да чувствуваш, че не си навън (така морската лястовица свива гнездо под земята в топлата пръст); зимни стаи, в които, докато огънят пращи цяла нощ в камината спиш, загърнат в плаща на топлия задимен въздух прорязван от отблясъците на припламващите главни като във въображаема ниша, уютна пещера, издълбана в самата стая, гореща зона, с подвижни топлинни граници, освежавана от хладни струи, милващи лице то, които лъхат от ъглите, от близките до прозорец или отдалечените от камината кътчета. Летни стаи, в които ти се ще да се слееш с топлата нощ, когато луната, спряла се до открехнатите капаци, простира чак до леглото вълшебната си стълба, в които спиш кажи-речи, на открито, също като синигера, задрямал люшкан от зефира, на върха на слънчев лъч. Понякога ги виждах мислено стаята в стил Луи XVI толкова приветлива, че още от първата вечер не се чувствах нещастен в нея. Колко изящно се раздалечаваха леките колонки, поддържащи тавана, за да освободят мястото, отредено за леглото. Или пък съвсем различната малка стая във форма на пирамида, с прекалено висок, поне колкото два етажа таван, облицована отчасти с акажу, където още в първия миг ме отрови душевно непознатият мирис на индийски троскот и ме посрещнаха враждебно виолетовите завеси и безочливо безразличният стенен часовник, който бръщолевеше на висок глас, като че ли ме нямаше. Някакво чудновато безпощадно четвъртито огледало, закрепено на крачка, препречваше единия ъгъл на стаята и се врязваше непредвидено в приятната пълнота на обичайното ми зрително поле. Мисълта ми се мъчеше с часове в тази стая, източвайки се нагоре в стремежа си да приеме точно нейната форма, да изпълни тази гигантска фуния, и прекарваше тежки нощи, докато аз лежах, проснат в леглото, устремил нагоре очи, напрегнал тревожно слух, с непокорни ноздри и разтуптяно сърце, очаквайки навикът да промени цвета на завесите, да наложи мълчание на часовника, да внуши милост на поставеното косо жестоко огледало, да притъпи, ако не може да отстрани напълно, миризмата на индийски троскот и да намали донякъде действителната височина на тавана. Привичката! Веща, но бавна стопанка, тя най-напред оставя духа да страда със седмици в някоя: временна обстановка, ала все пак той я посреща с радост, защото без привичката, предоставен само на своите собствени възможности, той не би могъл да направи обитаемо нито едно жилище.

Естествено сега бях вече напълно разбуден, тялото ми се обърна още веднъж и добрият ангел на увереността спря всички предмети около мен, положи ме под завивките в стаята ми и нареди приблизително на обичайните им места скрина, писалищната ми маса, камината, прозореца към улицата и двете врати. Но макар и да знаех, че не се намирам в жилищата, където за миг, в пълното неведение на събуждането ми се бе сторило възможно да бъда, паметта бе получила начален тласък, при все че ги бях зърнал съвсем бегло. Обикновено не се опитвах да заспя веднага. Прекарвах по-голямата част от нощта в спомени за нашия минал живот в Комбре, при сестрата на дядо, в Балбек, Париж, Донсиер, Венеция или другаде, извиквах мислено различните места, хората, които познавах там, личните ми впечатления от тях, както и всичко, чуто от други.

В Комбре мъчителната и натрапчива представа за спалнята ми започваше да ме преследва още от късните следобедни часове, дълго преди момента, когато трябваше да си легна и да стоя буден далеч от мама и баба. Тъй като изглеждах много потиснат, те бяха изнамерили някакъв вълшебен абажур за лампата ми, който да ме разсейва. И докато чаках часа за вечеря, този абажур, по подобие на първите архитекти и майстори стъклари от готическата епоха, покриваше непрозрачните стени с въздушни спектри, със свръхестествени многоцветни видения, напомнящи мимолетни приказки върху трепкащ стъклопис. Но той всъщност ме разстройваше още повече, защото промяната на осветлението преобразяваше стаята, а аз бях вече свикнал с нея и именно благодарение на навика бях почнал да я намирам поносима, като се изключат мъчителните вечерни часове. А сега не можех вече да я позная и се чувствувах възбуден като в хотелска стая или хижа, където отсядам за първи път веднага след слизането си от влака.