Марсель Пруст: По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Когато човек спи, върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Събуждайки се, той се допитва инстинктивно до тях и в миг разбира на коя земна точка се намира и колко време е минало, откакто е заспал. Но тези редици могат да се разбъркат, да се нарушат. Ако призори, след дълга безсъница, го налегне дрямка, докато чете в необичайна за него поза, достатъчно е да вдигне ръка, за да спре и да върне назад слънцето, и в първата минута след събуждането си няма да има представа за часа ще бъде сигурен, че току-що си е легнал. Или пък, ако задреме в още по-неестествено положение, например след вечеря в креслото, излезлите от орбитата си светове съвсем ще се разбъркат и вълшебното кресло ще го понесе така вихрено през времето и пространството, че в първия миг, след като вдигне клепачи ще има чувството, че си е легнал няколко месеца по-рано на съвсем друго място.

Достатъчно беше да потъна в собственото си легло в по-дълбок сън с напълно освободена от всяко напрежение мисъл и загубвах представа за плана на стаята, в която бях заспал; разбуден посред нощ. Не знаейки къде се намирам, в първия момент не съзнаваш дори кой съм. Останало ми беше само чувството за съществуване в неговата първична простота, каквото навярно трепка в гърдите на животното. Бях по-нищ и от пещерния човек. Но тогава споменът, все още не за истинското ми местонахождение, а за някои обитавани от мен места, където бих могъл да се намирам, ме осеняваше като помощ свише и ме изтръгваше от небитието — сам не бих съумял да изляза. Прелитах за секунда над векове цивилизации и неясно откроилата се петролна лампа, а малко по-късно и ризата с обърната яка постепенно сглобяваха отново отличителните белези на моето „аз“.

Може би самите ние налагаме на нещата около нас да стоят неподвижно с нашата увереност, че това са именно те, а не някои други, с неизменното си отношение към тях. Както и да е, когато се събудех в подобно състояние, с тревожна мисъл, бъхтеща се безуспешно да открие къде съм, всичко около мене се въртеше в мрака — мебели, страни, години. Тялото ми, толкова изтръпнало, че не можех да се помръдна, се мъчеше да разпознае по умората как са разположени крайниците ми, да отгатне накъде се простира стената, как са подредени мебелите, за да възсъздаде й назове жилището, в което се намирах.

Паметта на моето тяло, паметта на моите ребра, колене, рамене му показваше последователно няколко стаи, в които бе спало, а невидимите стени около него, измествайки се според формата на въображаемата стая, кръжаха в мрака. И преди още мисълта ми, спряна колебливо пред прага на времето и формите, да отъждестви жилището, като съпостави обстоятелствата, то, моето тяло, си спомняше леглото във всяка една от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели в главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми. В домогванията си да отгатне в каква посока лежа, изтръпналият ми хълбок ме виждаше например в голямо легло с балдахин точно срещу стената и аз тутакси си казвах: „Гледай ти! Заспал съм без да дочакам мама, да ми каже лека нощ!“ Бях на село у дядо, умрял преди много години. Тялото ми, страната, на която лежах, верни пазители на минало, което никога не би трябвало да се заличи от съзнанието ми, ми припомняха пламъка на нощната лампа от чешко стъкло във форма на урна, закачена с верижка на тавана, както и камината от сиенски мрамор у родителите на майка ми през ония далечни дни, които в този миг си представях като мое настояще, макар и все още неточно, за да си ги припомня по-ясно след малко, напълно разбуден.

После изникваше спомен, свързан с ново положение на тялото ми, и стената се изместваше в друго направление: бях в моята стая у госпожа дьо Сен-Лу, на село. Божичко! Трябва да е най-малко десет часът! Свършили са вечерята! Сигурно съм се успал, когато съм си полегнал следобеда след разходката с госпожа дьо Сен-Лу, както правя всеки ден, преди да се преоблека за вечеря. Защото много години са изтекли, откакто ходехме в Комбре. Тогава, дори при най-късните си разходки, виждах, прибирайки се, отблясъците на залеза в стъклата на моя прозорец. В Тансонвил у госпожа дьо Сен-Лу се живее по-другояче и аз изпитвам друг вид удоволствие, излизайки само нощем и вървейки на лунна светлина по пътищата, по които неотдавна съм играл денем, на слънце. А стаята, където, както изглежда, съм заспал, вместо да се преоблека за вечеря, се откроява отдалеч, когато се прибирам от разходка, по светлия сноп на лампата — едничък фар в нощта.