Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Подкарал припряно коня си, изцяло в плен на пъклените си планове, Голо излизаше от малката триъгълна горичка, просната като тъмнозелен губер по склона на хълма, и се насочваше в неравен тръс към замъка на клетата Жьонвиев дьо Брабан. Този замък беше прерязан от извития ръб на овалното стъкло, вмъкнато в рамката на абажура, затова се виждаше само единият му край с поляната пред него. Там седеше замечтана Жьонвиев дьо Брабан със син пояс на кръста. Замъкът и поляната бяха жълти; впрочем бях отгатнал цвета им, преди още да съм ги видял, по звучното златожълто име Брабан. Голо се спираше за миг, за да изслуша тъжно наставленията, прочетени на глас от леля. То сякаш ги разбираше напълно, защото с покорност, но лишена от известно величие, съгласуваше позата си с указанията на текста. После пак се отдалечаваше с неравен тръс. И нищо не можеше да спре бавната му езда. Ако лампата се отместеше, аз различавах препускащия Голо по пердетата на прозореца, уголемен пои гънките им, изчезващ в цепката между двете. Тялото на самия Голо, също така свръхестествено, както и конят му, не се спираше пред никакво материално препятствие, пред нито един предмет, срещнат на пътя му. То го превръщаше в свой скелет, вмъкваше го в себе си дори да беше дръжката на вратата, към която мигом се нагаждаше и върху която неизменно изплуваше ту червената му роба, ту бледото му лице, все тъй благородно и печално, неозадачено ни най-малко, че е безкостно.

Разбира се, аз не оставах чужд на очарованието на тези блестящи видения, излъчени сякаш от далечното минало на Меровингите, отблясъци на толкова древна история, които трептяха пред очите ми. Но едва ли някои може да си представи какво неприятно усещане ми причиняваше нахълтването на тази тайнствена красота в моята стая, която след големи усилия бях успял да изпълня до такава степен с моето „аз“, че вече не я забелязвах, както не забелязвах и себе си. Преустановеше ли се упоителното въздействие на навика, аз започвах да мисля да чувствувам — еднакво безрадостни дейности. Дръжката на вратата на стаята ми, която се отличаваше за мене от всички други дръжки по това, че сякаш се отваряше от само себе си, без да трябва да я завъртам, защото вършех това съвсем несъзнателно, представляваше сега астрално тяло на Голо. Затова, щом чуех звънеца за вечеря, бързах да сляза в трапезарията, където както всяка вечер светеше закачена на тавана голямата петролна лампа — тя не знаеше абсолютно нищо за Голо и за Синята брада, но в замяна на това познаваше родителите ми и вареното говеждо, — и се хвърлях в прегръдките на мама, станала ми още по-скъпа поради трагичните преживелици на Жьонвиев дьо Брабан, както и защото престъпният Голо ме караше да се ровя неспокойно в собствената си съвест.

След вечерята много скоро, уви, бивах принуден да се разделя с мама, която оставаше да разговаря с другите в градината при хубаво време или в малката гостна, където се оттегляха всички, ако времето се развалеше. Всички освен баба, която смяташе, че „е грехота да се седи в къщи, когато си на село“ и непрекъснато спореше с баща ми през дъждовните дни, загдето ме кара да се прибера в стаята си да чета, вместо да остана навън.

— Така никога няма да го направите здрав и енергичен — заявяваше печално тя. — А това дете има такава нужда да кали здравето и волята си!

Баща ми вдигаше рамене и проучваше барометъра, защото се интересуваше от метеорология, а майка ми, стараейки се да не вдига шум, за да не го дразни, го гледаше почтително и нежно, без да се опита да прозре тайната на неговото превъзходство. Баба обаче, каквото и да беше времето, дори когато валеше като из ведро и Франсоаз тичешком прибираше скъпоценните плетени кресла да не би да се измокрят, кръстосваше празната градина, шибана от проливните струи, отметнала сивите си разрошени коси, за да изложи по-добре чело на здравословния дъжд и вятър.

Най-сетне може да се диша — казваше тя и обикаляше мокрите алеи (премного симетрично прокарани според нея от новия, лишен от чувство за природата градинар, когото баща ми постоянно питаше дали времето ще се оправи) с енергични и неравни ситни крачки, съгласувани с различните й пориви, предизвикани било от опиянението на бурята или от преклонението й пред хигиената, било от глупавото ми възпитание и симетричните градини, но само не от съвсем чуждото за нея старание да предпази лилавата си пола от калните пръски, които стигаха едва ли не до кръста й и довеждаха до отчаяние затруднената камериерка.