Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Ние всички очаквахме тревожно сведенията на баба за врага, като че ли можеха да се появят кой знае колко нашественици, и не след дълго дядо казваше: „Чувам гласа на Суан.“ Наистина само го чувахме, защото в съвсем слабо осветената — заради комарите — градина почти не различавахме орловия му нос и зелените очи под високото, обградено с руси, почти червеникави коси чело. Тогава аз отивах уж случайно да кажа да донесат сиропите. Баба много държеше на това, защото смяташе, че е по-любезно така, отколкото да се подчертае, че се поднасят по изключение само заради гостите. Макар и много по-млад от дядо ми, господин Суан беше твърде близък с него, защото дядо ми е бил един от най-добрите приятели на баща му — прекрасен човек, но малко особняк, който менял настроението и мнението си от най-малката дреболия. Дядо ми по няколко пъти в годината разказваше все едни и същи анекдоти за държането на бащата на господин Суан, когато умряла жена му, за която той се грижил денонощно. Дядо ми не го бил виждал отдавна. Той изтичал в неговото имение, което е в съседство с Комбре, заварил го облян в сълзи и успял да го накара да излезе за малко от стаята на покойницата, за да не присъства поне при поставянето й в ковчега. Те се поразходили из парка, където за миг грейнало слънце. Господин Суан уловил неочаквано дядо ми за ръка и възкликнал: „Ах, приятелю! Какво щастие, че се разхождаме с вас в такова хубаво време! Не ви ли харесват тия дървета, глогините и езерото ми? Никога досега не сте ми казали какво мислите за него! Какво сте се умърлушили? Не усещате ли лекия ветрец? Ах, каквото и да казваме, животът е все пак приятен, драги Амеде!“ Но в същия миг той се сетил за мъртвата си жена и понеже му се сторило много сложно да обясни как е могъл в такъв момент да се поддаде на радостен порив, задоволил се с един жест, който му бил обичаен, когато изпаднел в затруднение по някой въпрос: прокарал ръка по челото си и обърсал очите си и стъклата на лорнета си. Истината е, че той не можел да прежали жена си, но през двете години, които преживял без нея, му се случвало да каже на дядо: „Странно нещо! Често мисля за жена си, но не мога да мисля много дълго за нея.“ „Често, но по малко като горкия татко Суан“ — беше станало любима поговорка на дядо и той я подхвърляше за щяло и нещяло. Аз бях готов да сметна бащата на Суан едва ли не за чудовище, ако дядо не бе възкликнал: „Как! Ами че той имаше златно сърце!“ — а дядо беше най-справедлив съдник в моите очи и неговата преценка, станала закон за мене, често ми помагаше впоследствие да опрощавам прегрешения, които бих бил склонен да осъждам.

В продължение на много години, макар че господин Суан, младият, особено преди женитбата си, често идваше на гости в Комбре, леля, а също и дядо и баба изобщо не подозираха, че той вече съвсем не живее в обществото, с което беше общувало семейството му, и че под това своего рода инкогнито, което му създаваше у нас името Суан, те посрещаха, без ни най-малко да се усъмнят, подобно на почтени ханджии, дали, без да знаят, подслон на много известен разбойник, един от най-елегантните членове на „Жокей-клуб“, любим приятел на граф дьо Пари и на Уелския принц и един от най-ухажваните мъже от висшето общество на предградието Сен-Жермен.

Неведението ни за блестящия светски живот на Суан се дължеше очевидно отчасти на неговия затворен и сдържан характер, а отчасти и на странната представа на тогавашните буржоа за обществото. Те го считаха съставено от затворени касти, в които всеки още с раждането си получава ранга, заеман от родителите му, и нищо, като се изключат някои щастливи случайности — бляскава кариера или неочаквана женитба, — не може да го измъкне оттам и да го въведе в по-горна каста. Господин Суан-баща беше борсов посредник. Синът Суан трябваше за цял живот да спада към кастата, чието материално състояние, също както когато става дума за различни категории данъкоплатци, се движи в границите на определен годишен доход. Знаеха в каква среда е живял бащата, знаеха следователно в каква среда живее и самият Суан, с какви хора „му се полага“ да общува. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на млад мъж, за които старите приятели на семейството му, каквито бяха моите близки, затваряха благосклонно очи, още повече, че и след като загуби баща си, той продължи вярно да идва на гости у тях. Но те бяха готови да се обзаложат, че непознатите личности, с които той дружеше, бяха такива, че той не би се осмелил да ги поздрави, ако ги срещне, когато е с нас. Ако непременно държаха да сложат пред името на Суан някакъв социален коефициент, който да го отличи от другите синове на борсови посредници със същите материални възможности като неговите родители, този коефициент сигурно би бил по-нисък за него, защото се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини и живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си. Баба мечтаеше да го разгледа, но то се намираше на кея Орлеан, квартал, в който според дядовата братовчедка било срамно да се живее.