Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

— Познавач ли сте поне? Питам ви във ваш интерес, защото кой знае какви боклуци ви пробутват търговците! — му казваше тя.

Дядовата братовчедка не допускаше той да е кой знае колко компетентен и нямаше високо мнение, дори в интелектуално отношение, за човек, който избягва сериозните теми в разговор и се отличава с прозаична точност не само когато ни даваше с най-малки подробности готварски рецепти, но и когато бабините сестри говореха за изкуство. Ако го притиснеха да каже мнението си, да изрази възхищението си от някоя картина, той млъкваше едва ли не нелюбезно, но в замяна охотно ни осведомяваше най-точно за музея, в който тя се намира, както и за датата на създаването й. Но той се задоволяваше най-често да ни забавлява с дребни случки, чиито герои бяха все хора измежду нашите познати — аптекарят в Комбре, готвачката ни, кочияшът. Естествено разказите на Суан забавляваха леля, но тя не си даваше ясно сметка дали това се дължеше на смешната роля, която той винаги си приписваше, или на остроумието, с което ги разказваше.

— Голям чудак сте вие, господин Суан!

Понеже дядовата братовчедка единствена в семейството ни беше не особено деликатна, тя не пропускаше да подчертае, когато се говореше за Суан пред чужди хора, че ако иска, той би могъл да живее и на булевард Осман или на Авеню Опера, защото е син на господин Суан, който навярно му е оставил четири-пет милиона, но си имал мании. Между другото тя си въобразяваше, че тази негова мания е особено забавна за другите, затова, когато господин Суан дойдеше на първи януари в Париж да й поднесе пакетче захаросани бадеми, не пропускаше да го попита, ако имаше други гости:

— Е какво, господин Суан, все още ли живеете при винарските складове, за да сте сигурен, че няма да изпуснете влака, когато тръгвате за Лион? — И поглеждаше с крайчеца на окото си, над лорнета, другите посетители.

Но ако й кажеха, че същият този Суан, който в качеството си на син на Суан беше напълно достоен да бъде приеман от цялата „почтена буржоазия“, от най-видните парижки нотариуси и адвокати (привилегия, която той като че ли пренебрегваше), водеше, едва ли не тайно, съвсем друг живот, че в Париж, излизайки от нас, след като ни е казал, че се прибира да спи, едва завил зад улицата, поемаше в обратна посока и отиваше в еди-кой си салон, където никога не бе прониквало окото на нито един борсов посредник или съдружник на борсов посредник, това би се сторило на леля също така необикновено, както ако някоя по-образована дама си представи, че познава лично Аристей и й кажат, че след като е разговарял с нея, е потънал в царството на Тетида, в селения, недостъпни за очите на простосмъртните, където според Вергилий го посрещат с отворени обятия. Или, за да сравним с нещо, което е по-вероятно да й хрумне, защото е изписано върху нашите чинийки за торта в Комбре, да си представи, че у нея е вечерял Али Баба и едва останал сам, се вмъква в ослепителната пещера с неподозираните съкровища.

Един ден, когато бе дошъл да ни види, след като бе вечерял в Париж, и ни се извини за вечерното си облекло, Франсоаз узна от кочияша му, че идвал от „една принцеса“.

— Е да, някоя принцеса от лекото общество — отвърна невъзмутимо леля, повдигайки иронично рамене, без да откъсне поглед от плетката си.

Затова тя не се церемонеше много-много с него. Въобразявайки си, че той трябва да се чувствува поласкан от нашите покани, тя смяташе за напълно естествено да й донася при всяко идване у нас било кошница ягоди или праскови от градината си лете, било снимки от шедьоври за мене след всяко пътуване в Италия.

Без капка свян го викаха, когато им потрябваше рецепта за сос Грибиш или за салата от анасон за официални вечери, на които не го канеха, понеже смятаха, че няма достатъчно тежест да го демонстрират на чужденци, които идваха за пръв път у нас. Ако разговорът засегнеше някой член на кралското семейство, дядовата сестра казваше на Суан:

— Особи, които и вие, и аз никога няма да познаваме, но прекрасно можем да минем и без тях, нали?

А Суан може би държеше в джоба си писмо от Туикнъм. Тя го караше да отмества пианото и да обръща страниците, когато бабината сестра пееше, проявявайки наивно невнимание към този толкова търсен другаде човек, също както детето си играе най-нехайно с ценна колекционерска дреболия като с най-евтина дрънкулка. Несъмнено онзи Суан, когото познаваха по същото време толкова клубмени, беше доста различен от човека, когото създаваше леля вечер в малката градина в Комбре, щом отекнеха двете плахи позвънявания; тя вдъхваше живот на неясния и неопределен индивид, който се открояваше на фона на мрака, следван от баба ми, като инжектираше в него всичко, което знаеше за семейство Суан.