Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Ние бяхме всички в градината, когато отекнаха двете колебливи трепкания на звънчето. Знаехме, че е Суан. Но въпреки това всички се спогледахме въпросително и пратихме баба да разузнае.

— Не забравяйте да му благодарите за виното, но по-недвусмислено — напомни дядо на двете си балдъзи. — Чудесно е, а и касата е огромна.

— Не шушукайте! — обади се братовчедка му. — Можете да си представите колко е приятно да влезеш в дом, където всички си шепнат нещо.

— А, ето го и господин Суан — каза татко. — Ще го питаме как мисли — дали времето ще бъде хубаво утре.

Мама си въобразяваше, че няколко нейни думи биха могли да заличат огорчението, което нашето семейство е причинило може би на Суан след женитбата му. Тя намери начин да го дръпне настрана. Но аз тръгнах след нея. Не можех да се реша да се отделя нито крачка при мисълта, че само след миг трябва да я оставя в трапезарията и да се кача сам в спалнята си без утешението, че тя ще дойде да ме целуне както другите вечери.

— Хайде, господин Суан — каза му тя, — поговорете ми малко за дъщеря си. Сигурна съм, че и тя има усет за хубавото както татко си.

— Но защо не дойдете при нас на верандата? — попита дядо, приближавайки се.

Майка ми беше принудена да прекъсне думите си, но излезе от неловкото положение по много деликатен начин, подобно на добрите поети, които, притеснени от тиранията на римата, намират най-красивите си стихове.

— Ние ще поговорим за нея, когато останем насаме — каза тя полугласно на Суан. — Само една майка може да ви разбере. Сигурна съм, че и нейната майка мисли като мене.

Насядахме около желязната маса. Мен ми се щеше да не мисля за неспокойните часове, които щях да прекарам тази вечер сам в стаята си, без да мога да заспя; мъчех се да се убедя, че те нямат никакво значение, понеже на другия ден сутринта нямаше вече да си ги спомням; опитвах се да си представя бъдещето, за да го хвърля като мост отвъд тазвечерната бездна, която ме плашеше. Но мисълта ми, подчинена на тази едничка грижа, втренчена като впития ми в мама поглед, бе плътно затворена за всяко възприятие. Всичко красиво или просто забавно, което би ме развълнувало или разсеяло, оставаше извън нея. Като болен, който благодарение на упойка, присъствува в пълно съзнание на операцията, извършвана над него, без да чувствува нищо, аз бях в състояние да си рецитирам мислено любими стихове или да наблюдавам усилията на дядо да накара Суан да разкаже нещо за херцог Одифре-Паские, без ни най-малко да се затрогна от едното или да се развеселя от другото. Независимо от това усилията на дядо отидоха на вятъра. Той едва успя да запита Суан за този оратор и едната бабина сестра (въпросът беше отекнал в ушите й като ненавременна тишина и тя бе сметнала, че е по-възпитано да я наруши) се обърна към другата:

— Представи си, Селин, запознах се с една млада шведска учителка, която ми разказа страшно интересни неща за кооперациите в Скандинавските страни. Трябва да я поканим някоя вечер у нас.

— Естествено — отвърна сестра й. — И аз не си загубих времето. Срещнах у господин Вентьой един стар учен, който познавал добре Мобан. Мобан му обяснил най-подробно как постъпва, за да съчини някоя роля. Извънредно интересно. Той бил съсед на господин Вентьой, а аз да нямам представа. И бил страшно любезен.

— Не само господин Вентьой има любезни съседи! — възкликна леля Селин на висок глас, за да победи стеснението си; и понеже вложи умисъл в думите си, те прозвучаха неискрено. Същевременно тя погледна многозначително Суан. А сестра й Флора, която разбра, че с тази забележка Селин благодари за виното „Асти“, също погледна Суан признателно и леко иронично, било за да подчертае само остроумната забележка на сестра си, било защото облазяваше Суан, че я е заслужил, било защото неволно се подиграваше с него, считайки го един вид на подсъдимата скамейка.

— Струва ми се, че можем да поканим този господин на вечеря — продължи Флора. — Заговорели ли го за Мобан или за госпожа Матерна, говорел с часове, без да спира.

— Навярно е страшно приятно — въздъхна дядо. За нещастие природата напълно бе лишила ума му от способността да се интересува живо от шведските кооперации, както бе лишила ума на двете му балдъзи от малкото находчивост, която трябва да добавиш от себе си, за да можеш да разкажеш с известно очарование някаква интимна подробност от живота на Моле или на граф дьо Пари.

— Знаете ли — обърна се Суан към дядо ми, — сега ще ви разкажа нещо, което, макар и привидно да няма нищо общо с това, което ме питате, е свързано всъщност с него, защото в известно отношение животът не се е изменил кой знае колко. Тази сутрин препрочетох един пасаж от Сен-Симон, който сигурно би ви се сторил забавен. Намира се в тома за неговото посланичество в Испания. Този том не спада към най-добрите и е почти като вестник, но чудно написан вестник, а това вече го отличава от убийствено скучните вестници, които се считаме задължени да четем сутрин и вечер.