Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Навярно този трепет в недрата на душата ми е образът, зрителният спомен, който, свързан с този вкус, се мъчи да се домогне по следите му чак до мене. Но той все още се бъхти в далечината, съвсем неясен. Едва долавям мътното отражение, в което се слива неуловимият водовъртеж на раздвижените цветове. Но аз не мога да различа формата, за да й поискам, в качеството, й на единствена възможна тълкувателна, да ми преведе сигнала на своя съвременник, на своя неделим спътник, вкуса, да й поискам да ми обясни за кое точно обстоятелство и за коя епоха от миналото се отнася.

Ще стигне ли до ясната повърхност на съзнанието ми този спомен, този някогашен миг, привлечен от сходен миг в настоящето и извикан от толкова далече, колкото да раздвижи и размъти дълбините ми? Не зная. Сега вече не чувствувам нищо. Той се е спрял, може би отново е слязъл на дъното. Кой знае дали някога ще се изкачи повторно нагоре от своята нощ. Десет пъти започвам отново, навеждам се към него и всеки път малодушието, което ни отклонява от всяко мъчно занимание, от всяко важно начинание, ме съветва да изоставя тази непосилна задача, да си пия чая и да си мисля за днешните главоболия, за утрешните въжделения: това поне човек може да предъвква без каквото и да било усилие.

И изведнъж възпоминанието изплува. Този вкус, но да, в неделните утрини в Комбре леля Леони потапяше в руския или липовия си чай късче масленка и ми го предлагаше, когато се качех в стаята й да й кажа добро утро (в неделя не излизах навън преди часа за църковната служба). Видът на малката курабия не ми спомни нищо, преди да я бях опитал. Може би защото впоследствие често я бях виждал по масичките на сладкарниците, без да я вкуся. Зрителната представа за нея беше изоставила дните в Комбре, за да се свърже с по-пресни спомени. А може би и защото нищо не бе оцеляло от тия толкова отдавна изхвърлени извън паметта спомени, всичко се бе разпаднало. Формите, включително и формата на малката маслена черупка, така чувствена под строгите си набожни плисета, не съществуваха вече или дремеха, загубили способността си за разпространение, която би им дала възможност да стигнат до съзнанието. Но когато нищо не е оцеляло от някогашното минало след смъртта на живите същества, след разрушението на неодушевените предмети, единствени мирисът и вкусът, по-крехки, но по-жизнеустойчиви, по-безплътни, по-трайни, по-верни, витаят още дълго време като души над пепелищата на всичко останало, за да си спомнят, да очакват и да се надяват, за да носят, без да се огънат под тежестта й — макар и почти незабележими самите те — необхватната сграда на спомена.

И щом разпознах вкуса на парченцето масленка, потопена в липов чай, която ми предлагаше леля (макар че все още не ми бе ясно и трябваше да отложа за по-късно въпроса защо този спомен ме изпълва с такова блаженство), тутакси старата сива къща към улицата, където се намираше стаята й, се залепи като театрален декор до малката къщичка към градината, построена за родителите ми от вътрешната страна. Досега бях виждал в спомените си само нея, откъсната от всичко останало. А заедно с голямата къща видях и градчето през различните часове на деня и през различните сезони, площада, където ме пращаха да играя преди обед, улиците, където пазарувах, пътищата, по които поемахме, когато времето биваше хубаво. И както при японската игра, която се състои в потапяне в пълен с вода порцеланов съд почти неразличими едно от друго парченца хартия, които едва намокрени се разгъват, удължават, оцветяват, обособяват и се превръщат в цветя, къщи, хора, които могат ясно да се разграничат, по същия начин мигновено всички цветя от нашата градина, както и от парка на господин Суан и водните лилии по Вивон, и простодушните хорица от градчето с малките им къщурки, и църквата, и цялото Комбре с околностите му, всичко, което притежава форма и плътност, градът и градините, изплува от чашата чай.

Отдалеч, на десет левги околовръст, наблюдавано от влака, когато пристигахме последната седмица преди Великден, цялото Комбре сякаш се състоеше само от църквата. Тя изразяваше и представляваше градчето, говореше за него и от негово име на далнината, а когато човек се приближеше, събираше посред полето около своята тъмна наметка, както пастирката събира овцете си, за да ги предпази от вятъра, сивите вълнисти гърбове на струпаните една до друга къщи, обкръжени на места с порутени средновековни стени, които описваха съвсем правилна окръжност и наподобяваха малките градчета в рисунките на примитивните художници. Комбре беше малко тъжен за обитаване, както и улиците му с къщи от черен местен камък с външни стълби и островърхи стрехи, хвърлящи широка сянка, бяха доста тъмни, затова, щом денят започнеше да преваля, трябваше да вдигат пердетата в „гостните“. Улици със строги имена на светци (някои от които бяха свързани с историята на първите владетели на Комбре), улица Сент-Илер, улица Сен-Жак, където се намираше лелината къща, улица Сент-Илдегард, на която извеждаше градинската врата, и улица Сент-Еспри, към която можеше да се излезе през малката странична врата на градината. И тези улици съществуват в една толкова отдалечена част на паметта ми, обагрена с толкова по-различни краски, отколкото сегашните цветове на света, че всъщност те ми се струват всичките, ведно с църквата, възвисяваща се над тях на площада, още по-недействителни от отраженията на вълшебната ми лампа и в някои моменти ми изглежда, че да можеш все още да прекосиш улица Сент-Илер, да можеш да наемеш стая на улица Оазо в старата странноприемница „Оазо Флеше“, от чиито прозорчета винаги дъхаше на кухня — непресекваща топла миризма, която все още се надига понякога в мене, — е равносилно на много по-неестествено установяване на допир със света на чудесата, отколкото да познаваш Гольо или да разговаряш с Жьонвиев дьо Брабан.