Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Дядовата братовчедка, лелята, у която живеехме, беше майка на леля Леони, същата, която след смъртта на мъжа си, чичо Октав, не бе пожелала да напусне отначало Комбре, после къщата си в Комбре, после стаята си, а най-сетне и леглото си. Тя не „слизаше“ вече, лежеше по цял ден в неопределено състояние на тъга, физическа немощ, неразположение, идея-фикс и набожност. Нейният апартамент гледаше към улица Сен-Жак, която се проточваше в далечината чак до Голямата ливада (за разлика от Малката ливада, която се зеленееше между три улици посред града). Улица Сен-Жак, равна, сивкава, с три високи стъпала от пясъчник почти пред всяка пътна врата, напомняше теснина, издялана от готически каменоделец направо в камъка, както би изваял ясли или надгробен кръст. Леля живееше всъщност само в две съседни стаи, като стоеше следобед в предната, докато проветрят спалнята й. Типични провинциални стаи, които също както някои въздушни или морски зони са осветени или изпълнени с ухание поради мириади невидими едноклетъчни, ни очароват с хилядите миризми, излъчвани от добродетелите, благоразумието, навиците — цял един съкровен, невидим, богат нравствен живот, с който въздухът е наситен. Миризми, незагубили все още свежестта си и съответствуващи на годишното време, както миризмите на близкото поле, но вече къщни, човешки, затворени, възхитително прозрачно желе, приготвено изкусно от всички плодове на годината, напуснали овощната градина, за да напълнят шкафа. Миризми от различните сезони, но домашни, смекчаващи щипещата слана с мекия топъл хляб, безделни и точни като селския часовник, безцелно зареяни, но порядъчни, нехайни, но предвидливи, дъхащи на чисто бельо, ранобудни, набожни, те навяват покой, зареден с безпокойство, и прозаичност, неизчерпаемо поетична за човек, вдъхващ ги мимоходом, без да е прекарал живота си сред тях. Въздухът в тези стаи бе проникнат от неповторима тишина, така хранителна, така сочна, че приближавайки се към Комбре, не можех да не я предвкуся лакомо; тя ми се услаждаше още повече особено първите, още студени утрини преди Великден, непосредствено след пристигането ми.

Преди да вляза да кажа добро утро на леля, трябваше да почакам малко в предната стая, където слънцето, още зиморничаво, бе дошло да се посгрее пред запаления вече огън между две тухли в камината, който изпълваше цялата стая с миризма на сажди и я превръщаше в голяма селска фурна или в завеса над камина в някой замък, под която човек е готов да призове навън бурни и снежни виелици, ако щете дори някое предисторическо бедствие, за да съчетае уютността на топлото убежище с поезията на зимата. Аз се местех от молитвеното столче до креслата, тапицирани с щампирано кадифе, с плетени на кука възглавнички за главата. А огънят изпичаше като тесто апетитните миризми, ферментирали във въздуха на стаята, втасали и бухнали в сутрешната слънчева влага, разлистваше корите, позлатяваше ги, надипляше ги, издуваше ги, приготвяше невидима, но осезаема селска баница, огромен бюрек. Едва вкусил по-хрупкащите, по-фини, по-тънки, но и същевременно по-сухи миризми на стенния долап, на скрина, на книжните тапети с цветни щампи, аз винаги се връщах с тайна ненаситност към кувертата на цветя и затъвах в нейната лепкава, блудкава, мъчносмилаема, но наситена с плодове миризма.

Чувах в съседната стая леля, която си приказваше сама полугласно. Тя винаги говореше съвсем тихо, защото си въобразяваше, че нещо в главата й се е откъртило и се клатушка и ако говори много високо, може да го събори. Но дори когато беше сама, тя никога не оставаше дълго време, без да каже нещо, защото беше уверена, от друга страна, че това е здравословно за гърлото й: възпрепятствувайки спирането на кръвта, говоренето разреждаше пристъпите на задух, от които страдаше. Освен това, живеейки в пълна неподвижност, тя отдаваше изключително значение на най-дребните си усещания. Те придобиваха такава подвижност в съзнанието й, че й беше невъзможно да ги задържи и по липса на довереник, с когото да ги сподели, си ги съобщаваше сама на себе си под форма на нескончаем монолог, с който се изчерпваше всъщност цялата й деятелност. За нещастие свикнала веднъж да си говори на глас сама, тя невинаги внимаваше дали в съседната стая има някой и аз често я чувах да си напомня:

— Не бива да забравям, че не съм спала. (Защото за нея беше едва ли не въпрос на чест, че изобщо не спи и ние всички, тачейки манията й, бяхме нагодили езика си към нея. Сутрин Франсоаз не идваше да я „събуди“, а просто „влизаше“ при нея. Когато леля искаше да си дремне денем, казвахме, че тя иска да „размисли“ или да „си почине“. А когато й се случеше да се забрави до такава степен в разговора, че да каже: „И това именно ме събуди“ или: „Сънувах, че“, тя се изчервяваше и тутакси се поправяше.)