Марсель Пруст: По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

„Ама че грозотия! — казвах си аз. — Може ли да смятат, че тези автомобили са по-елегантни от някогашните наши карети? Сигурно съм вече много стар, но явно не съм създаден за света, в който жените се спъват в рокли, чиято материя изобщо не можеш да различиш. Защо ли идват под тези дървета, щом в себе си не носят нищо от посетителките, блуждаещи някога под крехките червенеещи се листа, щом простащината и безумието са заместили изяществото, излъчвано някога от тях? Ама че грозотия! Единственото ми утешение днес — когато вече няма изящество — е да си мисля за жените от ония дни. Може ли мъжете, любуващи се на тези отвратителни създания под техните шапки-птичарници или зарзаватчийници, изобщо да почувствуват какво очарование криеше госпожа Суан с най-обикновена лилава качулка на глава или с малко шапче, над което стърчеше един-единствен стрък перуника? Бих ли могъл да ги накарам поне да разберат вълнението ми през зимните утрини, когато я срещах разхождаща се пеш, в манто от лутър и с най-обикновена барета на глава, украсена само с две яребичи пера, но пръскаща около себе си изкуствената топлина на апартамента си, макар и само с букетчето теменуги, затъкнато на корсажа; цъфнало ярко под сивото небе, ледения въздух и голите клони на дърветата, то използваше също така чаровно сезона и времето само за декор, а живееше в атмосферата на хората, в атмосферата на тази жена, подобно на цветята от вазите и жардиниерите в салона й край запалената камина, които гледаха през прозореца как снегът навън вали.“ Впрочем нямаше да ми бъде достатъчно дори и ако тоалетите бяха същите както през онези години; тъй като различните елементи на спомените ни са единни помежду си и равностойни по значение за паметта ни и ние не можем произволно да отделим или отхвърлим нито един от тях, аз мечтаех да завърша деня у някоя от ония жени, пред чаша чай, в апартамент с боядисани в тъмни тонове стени, какъвто беше апартаментът на госпожа Суан — непосредствено след годините, когато завършва първата част на нашия разказ, — осветен от оранжевите пламъци, червените огньове и бялото сияние на хризантемите в ноемврийския здрач през мигове, подобни на онези, когато (както ще се види по-късно) не съумях да открия удоволствията, за които копнеех. Но сега, макар и да не ми носят нищо, тези мигове все пак имат сами за себе си известно очарование. Щеше ми се да ги възкреся отново такива, каквито ги помнех. Уви! Имаше вече само апартаменти в стил Луи XVI, чисто бели, изпъстрени със сини хортензии. Пък и елегантните жени се връщаха сега в Париж доста късно. Госпожа Суан би ми отговорила от някой замък, че ще се прибере едва през февруари, доста след сезона на хризантемите, ако я помолех да възстанови за мен елементите на спомена ми, свързан с далечна епоха, епоха, в която не можех да се върна, елементите на желанието ми, станало самото то недостъпно, както удоволствието, което някога напразно бе преследвало. Биха ми били необходими и същите жени, чиито тоалети харесвах, защото по времето, когато още вярвах в хубавото, въображението ми ги беше индивидуализирало и ги бе забулило в приказно обаяние. Уви! По „Алеята на акациите“ — алеята на миртите — зърнах няколко от тях; стари, превърнати в ужасни сенки на онова, което бяха, бродещи печално, те търсеха отчаяно кой знае какво във Вергилиевите горички. Бяха изчезнали отдавна, а аз продължавах да се взирам напразно в безлюдните пътеки. Слънцето се скри. Природата си възвърна властта над гората: представата, че тя е Елисейската градина на жената, отлетя. Над изкуствената воденица сивееше истинското небе. Вятърът диплеше на мънички вълнички голямото езеро като истинско езеро. Големи птици кръстосваха бързо Булонската гора като истинска гора и с пронизителни крясъци кацаха една след друга по високите дъбове, а те оповестяваха сякаш с друидовските си корони и додоновското си величие 15нечовешката пустота на загубилата предназначението си гора и ми помагаха да разбера по-добре, че е безсмислено да търся в действителността картините, съхранявани от паметта: те винаги щяха да бъдат лишени от очарованието, придадено им от самата нея, както и от отсъствието на сетивно възприятие. Действителността, позната ми някога, не съществуваше вече. Достатъчно беше госпожа Суан да не се появи съвсем същата в този миг, и авенюто изглеждаше друго. Местата, които сме познавали, не принадлежат само на света на пространството, където ги разполагаме за улеснение. Те са тънък пласт сред свързаните помежду си впечатления, съставящи някогашния ни живот. Споменът за някоя гледка е само съжаление за дадено мигновение. Къщите, пътищата, алеите ни се изплъзват, уви, както и годините!