Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

По-далеч, където дърветата бяха запазили още всичките си зелени листа, едно-единствено ниско дръвче с окастрен връх развяваше упорито под вятъра грозната си червена коса. Другаде пък сякаш едва сега се събуждаше месец май и от тази сутрин едно храстче, дивно усмихнато като зимна розова трънка, беше разцъфнало цялото. И гората изглеждаше временно като изкуствен разсадник или парк, в който било поради ботанически съображения, било с оглед подготовката на някое празненство са вмъкнали сред дърветата от един и същ вид, които още са си по местата, два-три редки вида с фантастични листа, които сякаш образуват празно пространство около себе си и пръскат въздух и светлина. Това беше също сезонът, когато Булонската гора показва най-много различни видове дървета и съпоставя най-много различни елементи в разнородно съчетание. А и часът също беше особено подходящ. На места, където дърветата бяха запазили още листата си, тяхната материя като че ли се видоизменяше, щом ги докоснеше слънчевата светлина, почти хоризонтална сутрин, както и по-късно, когато в спускащия се здрач припламва като лампа и хвърля отдалеч върху листата изкуствения си топъл отблясък, лумвайки ярко в най-горните листа на някое дърво, за да го превърне в огнеупорен тъмен свещник на пламтящия връх. Другаде светлината уплътняваше като оранжеви тухли и жълта персийска зидария със сини фуги листата на кестените и ги везеше грубо в небето или ги откъсваше от него, макар че те гърчеха златни пръсти към сините му дълбини. Точно по средата на някое дърво, обвито в пълзяща лоза, слънцето присаждаше и сякаш разпукваше огромен букет от ярки цветя, напомнящи особен вид карамфили, чиито очертания не можеха да се различат ясно в ослепителния блясък. Различните части на гората, по-добре сливащи се лете в еднообразната гъста зеленина, сега бяха разделени една от друга. По-светли ивици показваха къде започва всяка от тях или пък някой пищен листак отбелязваше мястото й като хоругва. Армьононвил, Каталанската поляна, Мадрет, ливадата за надбягвания се открояваха като върху цветна карта. Сегиз-тогиз изникваше някоя непотребна постройка — изкуствена пещера, мелница, сгушена между дърветата или щръкнала върху меката площадка на някоя морава. Чувствуваше се, че гората не е само гора, че отговаря на предназначение, чуждо на живота на дърветата й. Обзелото ме възбуждение не беше породено от възхищението ми от есента, а от един копнеж. Непресекващ извор на радост, която душата чувствува, без да долови в началото причината, без да разбере, че тя не се дължи на външен дразнител. Гледах дърветата с неудовлетворена нежност, гледах отвъд тях, без да си давам сметка, другия шедьовър, хубавите жени, разхождащи се сред тях по няколко часа на ден. Запътих се към „Алеята на акациите“. Прекосих високостволи масиви; сутрешната светлина поставяше нови граници между тях, кастреше дърветата, съединяваше различни вейки и виеше букети. Тя привличаше сръчно към себе си две дървета, служейки си с всесилната ножица на лъча и сянката, изрязваше половината от дънера и клоните на всяко едно от тях и вплитайки заедно останалите две половини, образуваше било само тъмна колона, очертана от околната светлина, било светъл призрак, чийто измамни очертания трептяха колебливо, уловени в черната мрежа на сянката. Когато някой слънчев лъч позлатеше най-високите клони и ги потопеше в искрящата си светлина, те създаваха илюзията, че единствени изплуват от изумрудената течна атмосфера, заляла като море цялата гора. Защото дърветата продължаваха да живеят собствения си живот и когато вече нямаха листа, този живот личеше по-осезаемо върху калъфа от зелено кадифе, който обвиваше дънерите им, или в белия емайл на топчетата имел, кръгли като слънцето и луната в „Сътворението“ на Микеланджело, които окичваха върховете на тополите. Но принудени от толкова години да съжителствуват с жената като с присадка, те ми напомняха дриадата, кръшната многоцветна светска хубавица, над която простират клоните си, принуждавайки я да почувствува като тях властта на сезона. Те ми напомняха щастливото време на оптимистичната ми младост, когато посещавах жадно местата, където при несъзнателното съучастие на листата се осъществяваха за няколко мига шедьоврите на женска елегантност. Но тази красота, по която наново закопнях при вида на боровете и акациите на Булонската гора, по-смущаващи от кестените и люляците на Трианон, които щях да видя след малко, не беше фиксирана извън мен в спомените за някоя историческа епоха, в художествените произведения, в някой малък храм на амур с разстлани в подножието му широки златни листа. Отидох на брега на езерото, стигнах чак до стрелбището за гълъби. Представата за съвършенство, която носех в себе си тогава, бе свързана за мен с една висока карета, с нервните буйни и леки като оси коне с кървясали очи като жестоките коне на Диомед, и сега, обзет от желание да видя отново онова, което бях обичал, желание, не по-малко пламенно от копнежа, който преди години ме довеждаше по същите алеи, ми се искаше пред очите ми отново да изникнат онази карета и огромният кочияш на госпожа Суан, надзираван от дребничкия паж — не по-голям от човешки юмрук и почти дете като свети Георги, — отново да обуздае с мъка стоманените им криле, които пърхаха диви и тръпнещи. Уви! Сега имаше само автомобили, карани от мустакати шофьори и придружени от едри лакеи, вървящи пеша, встрани от тях. Щеше ми се пред телесния ми взор да се нижат женски шапчици, подобни на корони, за да мога да ги сравня с шапките, изплуващи в паметта ми. Ала всички шапки сега бяха огромни, отрупани с плодове, цветя и различни птици. Вместо хубавите рокли, в които госпожа Суан изглеждаше като кралица, гръцко-саксонски плисирани туники, напомнящи статуетките от Танагра, или рокли в стила на Директорията, осеяни с цветя като тапети. На главите на господата, които биха могли да се разхождат заедно с госпожа Суан по „Алеята на кралица Маргьорит“, не виждах някогашните сиви цилиндри, нито каква да е друга шапка. Те вървяха гологлави. А и аз не притежавах някогашната си вяра, за да им придам плътност, единство и живот. Те минаваха, пръснати наслуки пред мене, неубедителни, напълно лишени от красота, и погледът ми беше безсилен да възсъздаде каквото и да било. И изяществото на тези жени не ми се струваше истинско, защото тоалетите им ми изглеждаха посредствени. Когато обаче загубим вярата си в някои неща, от нея оцелява, и то още по-жизнеустойчиво, за да прикрие неспособността ни да вдъхваме тепърва живот на нови неща, суеверната привързаност към нещата, които сме одухотворявали някога, като че ли божественото начало се е таяло в тях, а не у нас и като че ли сегашното ни неверие се дължи на случайна причина: смъртта на боговете.