Марсель Пруст: По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

— Това дете не е в ред, ще стане урод!

А на мене ми се щеше да бъда толкова плешив, колкото Суан. Той ми се струваше такова изключително същество, че просто се чудех как е възможно да познавам хора, които го познават и могат да го срещнат случайно някой ден. Майка ми веднъж, разказвайки ни както всеки път на вечеря къде е ходила следобеда, само с думите: „Щях да забравя, знаете ли кого срещнах в магазина «Троа Картие» при щанда за чадъри? Суан!“, разпукна внезапно посред разказа си, твърде безинтересен за мене, едно тайнствено цвете. С каква печална наслада узнах, че този следобед Суан бе отишъл да си купи чадър, откроявайки се сред тълпата със свръхестествения си профил. Посред еднакво безразличните важни и маловажни събития, за които мама говореше, тази случка предизвика у мене особения трепет, съпътствуващ неотлъчно любовта ми към Жилберт. Баща ми казваше, че не се интересувам от нищо, защото не слушах, когато се говори за евентуалните политически последици от посещението на крал Теодосий, гостуващ във Франция в този момент и неин съюзник, както разправяха. Но затова пък колко ми се щеше в замяна да узная дали Суан е бил още с палтото си с пелерина.

— Казахте ли си добър ден? — попитах.

— Естествено — отвърна майка ми, която като че ли винаги се боеше да не би, ако признае, че не сме в добри отношения със Суан, другите хора да се опитат да ги подобрят повече, отколкото тя би желала, понеже не искаше да се запознае с госпожа Суан, — той дойде да ме поздрави, аз не бях го забелязала.

— Значи, не сте скарани?

— Скарани ли? Защо пък мислиш, че сме скарани — възрази тя живо, като че ли бях посегнал на външно добрите им отношения със Суан и бях направил опит да я „сближа“ с него.

— Може би той ти се сърди, че вече не го каниш.

— Та нима човек е длъжен да кани всички? Нима той ме кани? Аз не познавам жена му.

— Но все пак той идваше у нас в Комбре.

— Какво от това! Идвал е в Комбре, но ето че в Париж си има друго занимание, както и аз. Мога да те уверя, че съвсем не изглеждахме като скарани двамата. Постояхме малко заедно, защото забавиха пакета му. Той ме попита как си, каза ми, че играеш с дъщеря му — добави майка ми, изпълвайки ме с удивление пред това чудо: аз не само съществувах в съзнанието на Суан, но съществувах дори осезателно, щом, докато треперех от любов пред него на Шанз-Елизе, той е знаел името ми, коя е майка ми и е можел да свърже с ролята ми на приятел на дъщеря му всичко, което му беше известно за баба и дядо, за семейството ни, за мястото, където живеем, за някои особености от някогашния ни живот, непознати може би даже на мене самия. Но майка ми, изглежда, не беше намерила нищо особено привлекателно в този щанд на „Троа Картие“, където Суан бе видял в нея позната личност и общите им спомени го бяха подтикнали да се приближи и да я поздрави.

Впрочем нито тя, нито баща ми изпитваха като че ли кой знае какво удоволствие, когато говореха за дядото и бабата на Суан или за професията борсов посредник. Моето въображение бе изолирало и оцветило само едно семейство в населения Париж, както бе сторило същото и с една къща в каменния Париж, като бе покрило пътната й врата със скулптури, а прозорците й — със скъпоценности. Но аз единствен виждах тази украса. Също както къщата на Суан им се струваше като другите къщи, построени по същото време в квартала при Булонската гора, така и семейството на Суан се виждаше на баща ми и майка ми подобно на много други семейства на борсови посредници. Те го преценяваха повече или по-малко благоприятно според степента на участието му в общите заслуги за останалото човечество и не виждаха в него нищо изключително. Нещо повече, виждаха това, което ценяха в него, постигнато в същата или дори в по-висока степен от други семейства. Затова, след като потвърдяха, че къщата им има добро разположение, заговорваха за друга къща с още по-добро разположение, но която нямаше нищо общо е Жилберт, или за финансисти, по-смели в сделките си от нейния дядо. Така че дори ако за момент бяха като че ли на едно и също мнение с мене, това се дължеше на недоразумение и то скоро биваше изяснено. Защото, за да откриват в средата на Жилберт непознато качество, съответствуващо в света на чувствата на онова, което е може би инфрачервеното в света на цветовете, моите родители трябваше да притежават допълнителното сетиво, с което временно ме беше надарила любовта.

В дните, когато Жилберт ме беше предупредила, че няма да дойде на Шанз-Елизе, избирах така местата за разходка, че да бъда по-близо до нея. Понякога отвеждах Франсоаз на поклонение пред къщата на Суанови. Карах я да ми повтаря безкрай всичко, което беше научила за госпожа Суан от разговорите с възпитателката на Жилберт.