Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

— Изглежда, че много вярвала в разни икони. Никога не тръгвала на път, ако чуела кукумявка или тракане на часовник в стената, ако видела котка по полунощ или ако скръцнела някоя мебел. Да, страшно суеверна била!

Аз бях толкова влюбен в Жилберт, че ако срещнех по пътя техния стар иконом с кучето, се заковавах на място от вълнение и впивах влюбен поглед в побелелите му бакенбарди. Франсоаз ме питаше:

— Какво ви стана?

После продължавахме разходката си чак до тяхната пътна врата, където един вратар, различен от всеки друг и излъчващ дори от галоните на ливреята си същото болезнено очарование, с което бе пропито името Жилберт, като че ли знаеше, че спадам към хората, на които някакво недостойнство, носено още от рождение, завинаги им запрещава да проникнат в тайнствения живот, охраняван от него и умишлено скрит зад прозорците на мецанина с благородно спуснати завеси, нямащи нищо общо с кои да са други прозорци освен може би в очите на Жилберт. Друг път тръгвахме по булевардите и аз се спирах на пресечката с улица Дюфо. Бяха ми казали, че оттам често минавал Суан, на път за зъболекаря си. И моето въображение до такава степен отделяше бащата на Жилберт от останалото човечество, той внасяше със своето присъствие толкова приказност в реалния свят, че преди още да стигна да „Мадлената“, се вълнувах при мисълта, че се приближавам до улицата, по която неочаквано можеше да се зададе това неземно видение.

Но най-често, когато не можех да видя Жилберт, тъй като бях узнал, че госпожа Суан се разхожда почти всеки ден по „Алеята на акациите“ около голямото езеро и в „Алеята на кралица Маргьорит“, аз повличах Франсоаз към Булонската гора. Тя беше за мене нещо като зоологическа градина, обединила разнообразна растителност и контрастни пейзажи, защото зад хълма можеш да видиш пещера, ливада, скали, река, ров, ново възвишение, блато, но посетителят знае, че те са сложени там, за да осигурят подходяща среда или живописен декор за живеене на хипопотама, зебрите, крокодилите, руските зайци, мечките и рибаря. Булонската гора, така разнородна, съставена от различни малки затворени светове, сред които някое горско стопанство, засадено като плантация във Вирджиния с червени дървета и американски дъбове, граничеше с елова горичка на брега на езерото или с високоствол лес, от който внезапно изникваше бързонога минувачка с гъвкава кожа и хубави очи на див звяр, беше градината на жените. И също както алеята на миртите в „Енеида“, засадена с дървета само от един вид, „Алеята на акациите“ беше сборище на прочути красавици. Както децата се развикват възторжено, щом зърнат отдалеч върха на скалата, от която морският лъв скача във водата, защото знаят, че ще го видят скоро, още преди да стигна до „Алеята на акациите“, тяхното ухание, разпръснато наоколо, издаваше отдалеч присъствието и особеността на този пухкав и пищен растителен вид, а приближех ли се, върховете на леките крехки корони, изящни, кокетни и нежни поради самата си същност, с накацали по тях стотици цветове като крилати трепкащи орляци скъпи насекоми, и най-сетне женското им име, сладко и волно, караха сърцето ми да тупти, изпълвайки го със светски желания, също както валсовете ни напомнят само хубавите дами, чиито имена портиерът извиква при пристигането им на бала.

Бяха ми казвали, че по тази алея ще видя няколко елегантни жени, които, макар и не всички омъжени, бяха споменавани редом с госпожа Суан, най-често с прякора им. Новото име — в случай че имаха такова — им придаваше един вид инкогнито и хората не го споменаваха, когато искаха да говорят за тях, за да стане ясно кого имат предвид. Мислейки си, че красотата — в областта на женската елегантност — се подчинява на окултни закони, в които тези жени бяха не само посветени, но разполагаха с необходимата власт, за да я постигнат, приемах предварително като откровение тоалета им, колата, хилядите подробности, убеден, че в тях има нещо едва ли не одушевено, придаващо единство на шедьовър на ефимерната им подвижна съвкупност. Аз обаче копнеех да видя само госпожа Суан и я чаках да мине развълнуван, както ако очаквах да видя Жилберт, защото родителите й, пропити, както всичко обкръжаващо я, от нейното обаяние, възбуждаха в мене едва ли не толкова любов, колкото и тя самата, и дори още по-мъчителен душевен смут — та нали контактът им с нея беше именно онази интимна част от живота й, в която нямах достъп! — и най-сетне (защото скоро узнах, както читателят ще се увери, че не им беше приятно да играя с дъщеря им) чувството на почит, вдъхвано винаги от хората, които могат неограничено да ни причиняват силна болка. В порядъка на светските величини слагах винаги простотата и естетическите предимства, когато забележех госпожа Суан, пристъпваща по алеята с костюм от сукно, с малка шапка, украсена с перо, с букетче теменуги на корсажа; тя пресичаше бързо „Алеята на акациите“, като че ли само защото това беше най-прекият път до дома й, и отговаряше с леко кимване на господата от колите, които, разпознали отдалеч силуета й, я поздравяваха и си казваха, че няма по-изящна жена от нея. Но вместо простотата поставях на най-високо място великолепието, ако, след като бях принудил Франсоаз (която беше капнала от умора и твърдеше, че краката й се „подкосявали“) да обикаля цял час, зърнех най-сетне по алеята откъм Порт Дофин гледката, която имаше за мене точно толкова значение, колкото пристигането на някое короновано лице (впрочем нито една истинска кралица не можа по-късно да ми направи по-силно впечатление, защото имах по-точно и по-нагледно понятие за кралската власт). Носена от два буйно препускащи коня, гъвкави и стройни като конете на Константен Ги, с огромен кочияш, настанил се нашироко върху капрата, увит до уши в кожи като казак, до малкия паж, подобен на „тигъра“ на „покойния Боднор“, виждах или по-скоро чувствувах как в сърцето ми се отпечатва като алена и болезнена рана несравнимо красива кола, малко по-висока от другите, чийто лукс, последна мода, напомняше старинните карети. В дъното й се беше излегнала нехайно госпожа Суан, по това време вече с руси коси, прошарени от един-единствен сив кичур и прибрани с тънко цветно венче, най-често от теменуги, от което се спускаха дълги воали, с виолетова омбрела в ръка и с двусмислена усмивка на уста. Аз не виждах в тази усмивка нищо друго освен благосклонност на кралица, докато тя изразяваше по-скоро предизвикателство на кокотка, и госпожа Суан я отправяше нежно към мъжете, които я поздравяваха. Тази усмивка казваше всъщност на едни от тях: „Спомням си много добре, беше пленително!“, на други: „Колко бих желала, но не ни провървя!“, на трети: „Стига само да искате! Ще остана още малко в редицата коли и щом мога, ще пресека!“ Когато срещаше непознати мъже, по устните й пак блуждаеше усмивка, насочена сякаш към бъдещето или към спомена за някой приятел, усмивка, която предизвикваше забележките: „Колко е хубава!“ И само на някои тя се усмихваше кисело, принудено, плахо и студено и усмивката й означаваше: „Да, змия такава! Знам, че имате език на усойница и не можете да не ме одумвате! Но няма да ви обръщам внимание!“ По същото време минаваше Коклен, разговаряйки сред група приятели, заслушани в думите му, като махаше театрално за поздрав на познатите си в минаващите коли. Но аз мислех само за госпожа Суан и се преструвах, че не съм я видял, защото знаех, че стигне ли до стрелбището за гълъби, тя щеше да заповяда на кочияша си да пресече върволицата коли и да спре, за да може да се спусне по алеята пеш. И в дните, когато се чувствувах достатъчно смел, за да мина покрай нея, помъквах Франсоаз нататък. И ето че действително по алеята на пешеходците се задаваше, приближавайки се до нас, госпожа Суан, влачейки зад себе си дългия шлейф на виолетовата си рокля. Цялата в богати тъкани и накити, каквито другите жени не носеха — простолюдието така си представя кралиците, — тя свеждаше сегиз-тогиз поглед към дръжката на омбрелата си, почти без да обръща внимание на другите минувачи, като че ли главната й грижа беше да походи малко и като че ли не си даваше сметка, че я гледат, че всички са извърнали очи към нея. Понякога обаче, когато се обърнеше, за да извика хрътката си, тя поглеждаше изкосо около себе си.