Марсель Пруст - По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Дори хората, които не я познаваха, изпитваха необикновено предчувствие, едва ли не телепатия — от рода на чувството, което извиква Берма, когато е непостижима и изтръгва бурни аплодисменти от невежата тълпа, — че минава известна личност. Те се питаха: „Коя ли е тя?“ — и се обръщаха към някой минувач или се заричаха да запомнят тоалета й, за да го опишат на по-осведомените си приятели, които биха могли да им кажат името й по-късно. Други, спирайки се за миг, споделяха помежду си:

— Нали знаете коя е тя? Госпожа Суан! Нищо ли не ви казва името й? Одет дьо Креси!

— А! Одет дьо Креси! И на мен ми се стори, че е тя! Все същите печални очи… Знаете ли, че едва ли е вече в първа младост. Спомням си, че спах с нея в деня на оставката на Мак-Махон.

— Струва ми се, че бихте сторили по-добре изобщо да не й напомняте това. Сега тя е госпожа Суан, жена на член на „Жокей клуб“, личен приятел на Уелския принц. Впрочем все още е великолепна.

— Да, но да бяхте я видели само по онова време! Господи, колко хубава беше! Живееше в чудато апартаментче, отрупано с какви ли не китайски дреболии. Спомням си, че ни смущаваха крясъците на вестникопродавците и тя най-сетне ме накара да стана и да се облека.

Без да давам ухо на отделните забележки, аз долавях около госпожа Суан неясния шепот на славата. Сърцето ми биеше от нетърпение при мисълта, че само след миг всички тези хора, между които за съжаление не забелязвах банкера мулат — бях си въобразил, че ме презира, — щяха да бъдат свидетели как младият непознат хлапак, на когото не обръщаха никакво внимание, поздравява, без да я познавам, вярно, но аз си въобразявах, че имам право да я поздравя, понеже родителите ми познаваха съпруга й, а самият аз бях другар на дъщеря й — тази жена, чиято репутация за красота, леконравие и изящество беше всеизвестна. Но ето че вече бях съвсем близо до госпожа Суан и свалях шапка пред нея, но така бавно, демонстративно и дълбоко, че тя не можеше да не се усмихне. Хората наоколо се смееха открито. Самата тя никога не ме бе виждала с Жилберт, не знаеше името ми, но аз бях за нея, подобно на пазачите на гората, лодкарят или патиците, на които хвърляше хляб, едно от второстепенните, обичайни, безименни лица от нейните разходки в Булонската гора, лишени от индивидуалност като статистите в театъра. В някои дни, когато не я бях видял по „Алеята на акациите“, ми се случваше да я срещна по „Алеята на кралица Маргьорит“, където се разхождат жените, които търсят самота или поне дават вид, че я търсят. Тя не оставаше там дълго сама; към нея скоро се присъединяваше някой приятел, често със сив цилиндър на глава, когото не познавах. Той дълго разговаряше с нея, а неговата и нейната кола ги следваха бавно.

Това сложно впечатление от Булонската гора, предвзето светско сборище и градина — в зоологически или митологически смисъл, — пак ми се хвърли в очи тази година, когато отивах в Трианон през една от първите ноемврийски утрини. За обитателите на Париж, затворени в домовете си така близко до гората и въпреки това лишени от възможността да се любуват на есента, която си отива много бързо, без да сме присъствували на разцвета й, тези дни будят носталгия, истинска жалба по сухите листа, която може да стигне дотам, че да прогони съня. Извикани от желанието ми да ги видя, те се изпречваха от цял месец в затворената ми стая между мисълта ми и всеки друг обект, който я занимаваше, и се въртяха като жълтите петна, които танцуват понякога пред погледа ни, макар и очите ни да са отворени. И една сутрин, понеже не чух шуртенето на дъждовните капки от предишните дни и съзрях усмивката на хубавото време зад спуснатите завеси, както тайната на изживяно щастие се изплъзва от ъглите на затворената уста, почувствувах, че ще имам възможност да се полюбувам на прозрачните жълти листа в предсмъртната им красота. Не можах да устоя на изкушението да се порадвам на дърветата, също както някога, когато вятърът свистеше в камината и аз копнеех да замина за морския бряг; излязох, възнамерявайки да отида в Трианон през Булонската гора.

Беше часът и сезонът, когато гората изглежда най-гъсто залесена не само защото различните насаждения са най-добре разграничени, но защото са разграничени по особен начин. Дори в откритите поляни, където погледът обхваща голямо пространство, на места, срещу тъмните далечни масиви на дърветата, оголели вече или запазили още лятната си премяна, двойна редица оранжеви кестени създаваха впечатление на току-що започната картина, в която като че ли само те са оцветени от художника, неуспял още да нанесе боите върху останалата част, и засега заградената от тях алея се простираше под яркото слънце, очакваща минувачите, които той щеше да прибави по-късно.