Марсель Пруст: По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Този нов ред, оформен от невидимата труженица, ми нашепваше най-сетне, че колкото и да ни се иска да смятаме постъпките на някое лице, което досега ни с наскърбявало, за неискрени, тяхната последователност съдържа очевидна истина, срещу която собственото ни желание е безсилно, и не до самото лице, а до поредицата последователни негови постъпки трябва да се допитаме, когато ни се ще да предвидим бъдещото му отношение към нас.

Моята любов чуваше този друг глас. Той я убеждаваше, че утрешният ден няма да се различава от досегашните, че чувството на Жилберт към мене, вече много затвърдено, за да може да се промени, е всъщност безразличие. Че в дружбата ми с нея само аз бях влюбеният. „Вярно е — отвръщаше моята любов, — нищо не може да излезе от тази дружба, тя няма да се промени.“ И още на другия ден (или изчаквайки някой празник, ако наближаваше рожден ден или Нова година, ден, различен от другите, когато започваме нов живот, като отхвърляме наследството на миналите дни и скъсваме със завещаните от тях горести) аз молех Жилберт да се откаже от досегашното ни приятелство и да постави основите на нова връзка между нас.

Винаги носех със себе си карта на Париж, която ми се струваше истинско съкровище, защото на нея личеше улицата, на която живееха господин и госпожа Суан. И за да си доставя удоволствие, а и от някаква своего рода рицарска вярност произнасях с повод и без повод името на тази улица, така че баща ми, който не знаеше като мама и баба за моята любов ме питаше:

— Защо все повтаряш тази улица? Тя не се отличава с нищо особено. Приятна е за живеене, защото е на две крачки от гората, но същото важи и за десет други.

Правех всичко възможно, за да накарам родителите си непрекъснато да изговарят името Суан. Разбира се, самият аз си го повтарях непрекъснато мислено, но имах нужда и да чуя това пленително звукосъчетание, да чуя изпълнена от другиго тази музика. Мисленото й разчитане не ме задоволяваше. Впрочем името Суан, познато ми от толкова години, се беше превърнало сега за мене в ново име, както се случва с най-обичайните думи при хора, загубили способността да говорят. То стоеше неотлъчно в мисълта ми, но въпреки това тя не можеше да свикне с него. Разлагах го, сричах го, правописът му беше за мене постоянна изненада. То не само бе престанало да ми се струва познато, но бе престанало същевременно да ми се струва и невинно. Аз считах толкова престъпна насладата, която изпитвах, когато го чувах, че ми се струваше, че и другите отгатват мислите ми и нарочно отклоняват разговора, когато се мъчех да го наведа на него. Постоянно се връщах към въпроси, които пряко или косвено засягаха Жилберт, предъвквах безспир едни и същи думи и макар и да знаех, че това са само думи, празни думи, произнесени далеч от нея, които тя нямаше да чуе, безсилни думи, които само потвърждаваха фактическото положение, без да могат да го променят, все пак си въобразявах, че ако много и постоянно се занимавам с всичко, което се отнася до Жилберт, може би накрая щях да постигна нещо. Повтарях на родителите си, че Жилберт много обича възпитателката си, като че ли това изречение, казано за стотен път, щеше най-сетне да накара Жилберт да влезе внезапно в стаята, да заживее занапред с нас. Безспир превъзнасях старата дама, читателката на „Деба“ (бях успял да внуша на родителите си, че навярно е посланица или може би коронована особа), и продължавах да се възхищавам от красотата, великолепието, благородството й до деня, когато казах, че доколкото съм разбрал от Жилберт, тя като че ли се казва госпожа Блатен.

— О, сега се сещам! — възкликна мама, а аз цял пламнах от срам. — Внимание! Внимание! — както щеше да каже бедният ти дядо. И ти я намираш красива. Ами че тя е истинско плашило и открай време си е била такава, вдовица на разсилен. Не си ли спомняш какви хитрости измислях, когато беше малък, за да я избягна на урока ти по гимнастика, когато се опитваше да ме заговори, без да ме познава, за да ми каже уж, че си бил „премного хубав за момче“? Тя винаги е била луда да се запознава с хората и трябва наистина да не е с всичкия си, както впрочем винаги съм предполагала, ако действително познава госпожа Суан. Защото, макар че произхожда от най-скромна среда, все пак за нея не би могло да се каже нищо лошо. Но умира да си създава връзки. Ужасна е, страшно проста, а отгоре на това и претенциозна.

Колкото до Суан, в стремежа си да приличам на него през цялото време, докато бях на масата, аз си дърпах носа и си търках очите. Баща ми казваше: