Марсель Пруст: По следите на изгубеното време I (На път към Суан)

Междувременно препрочитах страниците, които, макар че не бяха написани от Жилберт, ми бяха поне дадени от нея: брошурата на Бергот за красотата на древните митове, от които се е вдъхновявал Расин. Носех я постоянно със себе си заедно с ахатовото топче. Умилявах се от добросърдечието на моята приятелка, която така бързо бе откликнала на желанието ми да я притежавам. И понеже всеки чувствува належаща потребност да оправдае чувствата си и да се радва например, когато открие у любимата си качества, достойни да предизвикат любов според прочетените книги или слушаните разговори, да ги асимилира по подражание и да ги превърне в нови основания за увлечението си, макар и тези качества да са напълно противоположни на това, което то е търсило, докато е била спонтанно — както някога за Суан естетическият елемент в хубостта на Одет, — аз, който най-напред бях влюбен в Жилберт, още в Комбре, заради неизвестното в нейния живот, в който бих желал да се потопя, да се превъплътя, изоставяйки собственото си съществуване, загубило всякакво значение за мен, сега си мечтаех като за рядко щастие, че Жилберт би могла един ден да стане смирена помощница, безобидна приятна сътрудничка в това мое премного познато, презряно съществуване и подпомагайки ме в моите занимания, да прави вечер справки в разни брошури. Колкото до Бергот, този толкова умен и едва ли не богоподобен старец, заради когото най-напред бях обикнал Жилберт, преди още да съм я видял, сега аз го обичах главно заради нея. Със същото удоволствие, с което се любувах на страниците му върху Расин, аз се любувах и на хартията, облепена с големи печати от бял восък, в която тя ми бе донесла книгата, вързана богато в лилава панделка. Целувах ахатовото топче, символ на най-добрата част от сърцето на приятелката ми, онази част, която не беше лекомислена, но вярна. Която, макар и разкрасена от тайнственото обаяние на живота на Жилберт, оставаше при мене, обитаваше стаята ми, спеше в леглото ми. Но си давах сметка, че красотата на този камък, както и красотата на страниците на Бергот (които така охотно свързвах с мисълта за любовта си към Жилберт, защото в миговете, когато това мое чувство ми изглеждаше съвсем празно, те му придаваха известно съдържание) предхождаше моята любов, не беше сродна с нея, че тя е резултат от таланта на писателя или от минералогичните закони и е съществувала, преди още Жилберт да ме познава, че нищо в книгата или в камъка няма да се измени, ако Жилберт не ме обича, и следователно нищо не ми дава основание да ги тълкувам като залог за любов. Така, докато моята любов, очаквайки постоянно от утрешния ден любовното признание на Жилберт, всяка вечер разрушаваше, разваляше недобре извършената работа през деня, една непозната труженичка, затаена в сянката на моето „аз“, не изхвърляше скъпоценните нишки, а ги кръстосваше, без да се грижи дали ми харесва и дали допринася за щастието ми, в различен ред, характерен за всичко, което излиза изпод ръката й. Без да се интересува особено от моята любов, без да приема непременно предпоставката, че Жилберт ме обича, тя събираше постъпките на Жилберт, които ми се бяха сторили необясними, както и провиненията й, които бях намерил извиними. Тогава и едните, и другите придобиваха друг смисъл. Този нов ред ми подсказваше, че когато Жилберт, вместо да дойде на Шанз-Елизе, отива на някое детско утро, обикаля магазините с майка си или се готви за продължително отсъствие през новогодишната ваканция, аз нямам никакво основание да мисля: „Тя постъпва така, защото е суетна и послушна.“ Защото, ако ме обичаше, тя щеше да престане да бъде такава и дори да я принудеха да се покори, щеше да го стори със същото отчаяние, което изпитвах аз в дните, когато не можех да я видя. Подредени по този нов начин, нейните постъпки ми нашепваха, че аз би трябвало все пак да знам какво значи да обичаш, щом обичах Жилберт. Те ме подканваха да си дам сметка как постоянно се стремях да блесна в нейните очи, като за същата цел се опитвах да предумам мама да купи мушама на Франсоаз и шапка със синьо перо или да не ме праща вече на Шанз-Елизе с нашата слугиня, от която се червях (а майка ми възразяваше, че съм несправедлив към Франсоаз, която била добра жена и особено предана на семейството ни), и как също едничката ми грижа беше да виждам Жилберт, затова цели месеци преди ваканцията се чудех как да узная кога ще напусне Париж и къде ще отиде, като и най-приятното място ми се струваше заточение, ако тя нямаше да бъде там, и предпочитах да не напускам никога Париж, стига само да можех да я виждам на Шанз-Елизе. Този нов ред на нейните постъпки без особена мъка ми доказваше, че в тях няма нито следа от подобна загриженост или потребност. Напротив, Жилберт ценеше своята възпитателка, без да я е грижа за моето мнение. Струваше й се съвсем естествено да отиде на пазар с госпожицата, вместо да дойде на Шанз-Елизе, и й беше много приятно, ако трябваше да излезе с майка си. Дори да допуснех, че би позволила да прекарам ваканцията на същото място, където щеше да отиде и тя, все пак в избора на курорта щеше да се ръководи от предпочитанията на родителите си, от перспективата за всевъзможните развлечения, за които й е говорено, но съвсем не от желанието да отиде там, където възнамерява да ме изпрати моето семейство. Когато понякога ме уверяваше, че ме обича по-малко от някой друг свой приятел, че ме обича по-малко, отколкото предния ден, защото заради мене и моето невнимание загубила играта, аз й исках прошка и я питах какво да направя, за да ме обикне толкова или даже повече от другите. Исках да ми отговори, че вече ме обича, умолявах я, като че ли тя можеше да промени чувството си към мене само защото тя или аз искаме това, само за да ми достави удоволствие, само с думите, които би произнесла в зависимост от моето добро или лошо държане. Нима не знаех, че чувството, което самият аз изпитвах към нея не зависеше нито от нейните отстъпки, нито от моята воля?