Айн Ранд - Романтически манифест

А съседната сграда е лъскав хотел; точно над нейния покрив има голям прозорец, прозорец с матово стъкло, защото изгледът е много грозен. Тя не може да види нищо през този прозорец — единствено силуетите на хората на светлия фон. Единствено сенки. От време на време вижда един мъж — той е висок, слаб и държи раменете си така изправени, сякаш целият свят е на заповедите му. Движенията му са пълни с лекота и свобода. И тя се влюбва в него. В неговата сянка. Никога не го е виждала, а и не иска да го види. Нищо не знае за него, не се и опитва да научи. Не я интересува. Няма значение какъв е наистина. Важно е какъв си го представя. Това е любов без бъдеще, без надежда, любов, на която надеждата не е потребна, любов, достатъчно силна, за да не търси щастие другаде, освен в собствената си сила, нереална, неизразима любов, която не иска нищо — но е по-действителна от всичко наоколо. И…

Хенри Дорн седеше зад бюрото си и виждаше нещо, което хората могат да съзрат само когато не знаят, че го виждат, виждаше собствените си мисли със зрение, по-ясно от онова, с което възприемаше вещите около себе си, виждаше мислите си, без да ги тласка напред, виждаше ги като страничен наблюдател, който няма власт над формата им, всяка мисъл беше ъгъл и зад всеки ъгъл насреща му се изправяше ярко удивление и той не създаваше нищо, а само се носеше, без да съдейства и без да се противи, в течение на минути, изглеждащи сякаш отплата за всички мъки, които някога щеше да изтърпи, усещане, което трае само дотогава, докато не съзнаваш, че го изпитваш…

И ето че в онази вечер тя седи сама на покрива и се разнася изстрел, прозорецът се пръсва и на покрива скача същият онзи мъж. Тя го вижда за пръв път — и това е чудо: за пръв път в живота й той е такъв, какъвто тя е искала да бъде, изглежда така, както тя е искала да изглежда. Но току-що е извършил убийство. Сигурно ще трябва да е убийство, за което има оправдание… Не! Не! Не! Изобщо не е оправдано убийство. Ние не знаем какво е; и тя също не знае. Но ето я мечтата, невъзможното, идеалът — изправен срещу законите на целия свят. Нейната лична истина — изправена срещу цялото човечество. Тя трябва да…

Ох, престани! Стига! Стига!

Е…?

Човече, стегни се. Вземи се в ръце.

Е? За кого го пишеш този разказ? За „Приятел на домакинята“?

Не, не си уморен. Добре си. Всичко е наред. Ще напишеш този разказ по-нататък. Ще го напишеш, след като изкараш пари. Всичко е наред. Никой няма да ти го отнеме. А сега се успокой. Преброй до десет.

Не! Слушай ме, можеш. Можеш. Просто не си се постарал. Оставяш нещата да ти се изплъзнат. Започваш да мислиш. Не можеш ли да мислиш, без да мислиш?

Виж, не можеш ли да разбереш един друг начин да го правиш? Не мисли за фантастичното, не мисли за необикновеното, не мисли за обратното на онова, за което биха искали да мислят всички останали, насочи се към очевидното, лесното. Лесно за кого? Е, стига. Заради това е — понеже се питаш: „Ами ако…?“ Тук се крие цялата беда. „Ами ако изобщо не е това, което изглежда… Няма ли да е интересно, ако…“ Точно така правиш, а не бива. Не бива да мислиш за това, което би било интересно. Но как да правя нещо, ако знам, че не е интересно? Обаче то ще бъде — за тях. Тъкмо затова ще е интересно за тях — понеже не е интересно за теб. Тук е цялата тайна. Но пък как да разбера какво? Къде? Защо?

Слушай, не можеш ли да спреш поне за малко? Не можеш ли да го изключиш този мозък? Не може ли да го накараш да работи, без да го оставяш да работи? Нима не можеш да си глупав? Нима не може да бъдеш съзнателно, умишлено, хладнокръвно глупав? Няма ли начин това да стане? Всеки човек все за нещо проявява глупост, дори и най-добрите сред нас, най-умните. Казват, че всеки си има слабо място. Не може ли това да е твоето?

Боже, нека съм глупав! Нека съм безчестен! Нека съм достоен за презрение! Само веднъж. Защото трябва.

Не виждаш ли? Само трябва едно нещо да се обърне с хастара навън. Обърни наопаки само едно нещо: вместо да вярваш, че човекът трябва да бъде интелигентен, различен, почтен, търсещ, че човекът трябва да прави най-доброто, на което е способен, и след това да се опитва да стигне и още по-далече, ти вярвай, че човекът трябва да е глупав, банален, приятен, непочтен и предпазлив. И толкова. Дали другите го правят по този начин? Не, съмнявам се. Не се прави така, но резултатът е същият. Може би, ако още от началото ни казваха да го преобърнем… Но не ни казват. Обаче някои хора поумняват рано. И после всичко им е наред. Но защо трябва да е така? Защо трябва да…