Айн Ранд - Романтически манифест

Той онагледява природата на творческия процес — начина, по който усещането за живота на един творец направлява интегриращите функции на неговото подсъзнание и ръководи творческото му въображение.)

Хенри Дорн седеше зад бюрото си и гледаше белия лист. Вцепенен от паника, той си каза: това ще е най-лесното нещо, което си правил в живота си.

Само бъди глупак. Нищо повече. Отпусни се и бъди колкото можеш по-глупав. Нима не е лесно? От какво те е страх, глупако? Знам, мислиш, че не можеш да бъдеш глупав, нали? Тщеславен си, каза си ядосан. Там ти е проблемът. Страшно си тщеславен. Значи не можеш да си глупак, така ли? Но сега, в този миг ти си именно глупак. Цял живот си бил глупак в това отношение. Защо да не можеш да си глупак по поръчка?

Ще започна след минутка, каза си той. Само още една минутка и ще започна. Този път вече наистина. Нали може само да си почина за минутка? Много съм изморен. Че днес нищо не си правил. Не си вършил нищо от месеци. От какво си се изморил? Точно затова съм уморен — защото не съм вършил нищо. Ще ми се да можех… Всичко бих дал, само да можех пак… Престани. Веднага. Само за това не бива да мислиш. Трябваше да започнеш след минутка и беше почти готов. Няма да си готов, ако мислиш за това.

Не го гледай. Не го гледай. Не гледай… Беше се обърнал. Гледаше дебела книга с овехтяла синя подвързия, която стоеше на една лавица под куп стари списания. Можеше да разчете на гръбчето й белите букви, които почти се губеха на фона на избелялото синьо: „Триумф“ от Хенри Дорн.

Той стана и подръпна списанията надолу, за да скрие романа. По-добре да не го виждаш, докато го правиш, каза си. Всъщност не. По-добре той да не те вижда, докато го правиш. Ти си сантиментален глупак.

Та това не беше добър роман. Откъде знаеш, че е добър? Не, така няма да стане. Добре де, наистина беше добър роман. Великолепен роман. Това с нищо не можеш да го промениш. Ако можеше, щеше да е много по-лесно. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да се принудиш да повярваш, че е бил скапан роман и е заслужавал съдбата си. Тогава ще можеш да гледаш хората в очите и да напишеш друг, по-добър роман. Но ти не повярва в това. Мъчеше се, с всички сили. Но не успя да повярваш.

Хайде, зарежи тези мисли. Вече две години непрекъснато мислиш за това. Престани. Не сега… Но бедата не беше в критичните рецензии, а в хвалебствените. И особено онази от Фльорет Лъм, която пишеше, че това е най-хубавата книга, която е чела — защото разказва тъй трогателна любовна история.

Той изобщо не подозираше, че в романа е разказана любовна история, и нямаше никаква представа какво й е трогателното. А за онези неща, които наистина бяха в романа му, за които беше мислил, за които беше писал в продължение на пет години, с цялото внимание, грижа и деликатност, на които беше способен — за тези неща Фльорет Лъм не отронваше и дума. След като прочете рецензиите, отначало той си помисли, че тези неща просто ги няма в романа: че само си е въобразил, че ги има; или пък печатарят ги е извадил; но томът изглеждаше много дебел и ако печатарят ги беше извадил, с какво бяха пълни страниците? Освен това не беше възможно да не е написал романа на английски, не беше възможно толкова много умни хора да не могат да четат на английски, не беше възможно той да е луд. И затова той прочете отново романа си, прочете го много внимателно, и изпитваше щастие, когато откриваше слабо изречение, объркан пасаж или мисъл, която изглеждаше неясна; те имат право, казваше си, това нещо го няма вътре, всичко е толкова неясно, с пълно право не са го видели и светът е съвсем в ред. Но след като прочете целия роман, след като стигна до края, той знаеше, че всичко онова го има , че е ясно, красиво и много важно, че не би могъл да го напише по-добре — и никога няма да разбере отговора. И е по-добре дори да не се опитва да го разбере, ако иска да остане жив.

Добре, каза си. Стига толкова, а? Вече мина повече от минута. А ти каза, че ще започнеш.

Вратата беше отворена и той хвърли поглед към спалнята. Кити седеше до масата и редеше пасианс. На лицето й се четеше изражението на човек, който успешно се преструва, че всичко е наред. Тя имаше красиви устни. Винаги можеш да отгатнеш какви са хората по техните устни. Нейните изглеждаха така, сякаш искаше да се усмихне на света и ако не го правеше, вината не беше нейна, но след миг наистина щеше да се усмихне, защото се чувстваше отлично и светът беше прекрасен. Под светлината от лампата шията й изглеждаше бяла и много тънка, наведена с внимание над картите. Да реди пасианс не струваше пари. Той дочуваше приплъзването на картите и бълбукането на парата в тръбата в ъгъла.