Айн Ранд - Романтически манифест

Чу се звънецът и Кити бързо мина през стаята, за да отвори вратата — без да го погледне, със стегнато и целеустремено тяло под клошираната басмена рокля, много красива рокля, ако човек си затвори очите за факта, че е купена преди две години и подхожда за лятно време. Той можеше сам да отвори вратата, но знаеше, че тя иска да го направи.

Той се изправи, застана с широко разтворени крака и прибран корем и се заслуша, без да гледа към вратата. Чу някакъв глас, а след това и отговора на Кити:

— Съжалявам, но изобщо не ни трябва „Електролукс“.

Гласът на Кити се лееше едва ли не като радостна песен; сякаш тя се боеше да не прозвучи прекалено глупаво; сякаш харесваше продавача и й се искаше да го покани да влезе. Той знаеше защо гласът й звучи така. Беше се опасявала, че е дошъл хазяинът.

Кити затвори вратата и, докато минаваше през стаята, го погледна и му се усмихна, сякаш се извиняваше — със смирение и щастие — за своето съществуване, а после каза:

— Скъпи, не искам да те прекъсвам.

И се върна към пасианса си.

Трябва само да си помислиш за Фльорет Лъм и да си представиш какво харесва тя, каза си той. Представи си и после го напиши. Само толкова. И ето ти един хубав комерсиален роман, който веднага ще се разпродаде и ще ти донесе много пари. Това е най-простото нещо на света.

Не може само ти да си прав, а всички останали да грешат. Всички ти казаха, че трябва да направиш тъкмо това. Ти разпитваше за работа, но никой не ти даде. Никой не искаше да ти помогне да намериш работа. Никой дори не си даваше вид, че това го вълнува, че го приема присърце. Такъв умен младеж като теб, казваха те. Виж Пол Патисън. Изкарва по осемдесет хиляди годишно, а умът му не е и наполовина на твоя. Но Пол знае какво обичат да четат хората и им го дава. Просто трябва да престанеш да се инатиш. Не е задължително непрекъснато да си интелектуалец. Бъди практичен за известно време, а после, след като изкараш първите петдесет хиляди, можеш да се отпуснеш и да пишеш за собствено удоволствие висока литература, която няма да се продава. Защо да си губиш времето с някаква служба? — питаха те. — Какво можеш да вършиш? Цял късмет ще е, ако си докарваш по двайсет и пет на седмица. Би било глупаво, ако човек има такава дарба с думите, а ти знаеш, че я имаш, стига само да проявиш здрав разум. Сигурно ще го свършиш с лекота. Щом можеш да пишеш такива усукани, сложни неща, трябва да е лесна работа да надраскаш едно-две популярни романчета. И последният глупак го може. Стига си драматизирал, казваха те. Значи ти харесва да си мъченик? Погледни жена си. Щом Пол Патисън може да го прави, защо не и ти?

Помисли си за Фльорет Лъм, каза си той, докато се настаняваше отново зад бюрото. Мислиш си, че не можеш да я разбереш, но стига да искаш, ще успееш. Не се мъчи да бъдеш толкова сложен. Бъди прост. Да я разбере човек е проста работа. Точно така. А сега седни и напиши една проста история. Най-простата, най-незначителната история, която можеш да измислиш. За бога, толкова ли не можеш да се сетиш за нищо, което да е маловажно, лишено дори от капка смисъл? Толкова ли не можеш? Толкова ли струваш, тщеславен глупако? Наистина ли си мислиш, че си над това? Че не можеш да напишеш нищо, което да не е велико, дълбоко, значимо? Трябва ли вечно да спасяваш света? Трябва ли да си Жана Д’Арк, по дяволите?

Стига си се залъгвал, каза си. Можеш. Не си по-добър от другите. Той се подсмихна. Виж ти, що за негодник си. Когато се нуждаят от кураж, хората си казват, че не са по-лоши от другите. А ти си казваш, че не си по-добър. Де да знаех откъде го взимаш това дяволско тщеславие. Защото не е нищо повече. Никакъв велик талант, никакъв гениален ум — само тщеславие. Ти не си възвишен мъченик в името на изкуството. Ти си надут егоист — и си получаваш заслуженото.

Добър си бил, а? И защо мислиш така? Кое ти дава право да мразиш това, което ще направиш? От месеци не си написал нищо. Не можеше. Вече не можеш да пишеш. И никога повече няма да можеш. А ако не можеш да пишеш това, което искаш, с какво право презираш онова, което хората искат от теб? Та нали и без това за толкова те бива, не за грандиозните епоси с безсмъртни послания, и трябва с песен на уста да се опиташ да го свършиш, вместо да седиш като смъртник в килията, който чака да го снимат за първите страници на вестниците.

Така вече е по-добре. Като че ли постигна правилната нагласа. Вече можеш да почнеш.

Как ли се започват тези неща?… Да видим… Трябва да е простичка, човешка история. Опитай се да измислиш нещо човешко… Как човек кара ума си да работи? Как измисля история? Как изобщо хората могат да са писатели? Хайде, нали вече си писал. Тогава как започна? Не, не може да мислиш за това. Не и за това. Ако мислиш, пак ще блокираш напълно, а може и да стане по-лошо. Мисли си, че никога преди не си писал. Това е едно ново начало. Отгръщаш нова страница. Така! Браво. Щом може да ти идват наум подобни жалки клишета, ще го направиш. Започваш да му хващаш цаката…