Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

безкрайното търпение на беззащитните.

- Госпожа Бийчъм беше тук на вечеря - каза тя с упрек.

- Какво?

- Госпожа Бийчъм. Моята приятелка госпожа Бийчъм.

- Е, и?

- Казах ти за нея, при това м ного път и, но т и никога не пом ниш какво казвам. Госпожа

Бийчъм толкова искаше да те види, но трябваше да си тръгне след вечеря, така че не можеше да

чака. Госпожа Бийчъм е много заета. Толкова много искаше да ти раз каже за прекрасната работа,

която вършим в енорийското училище, за часовете по металообработване и за дръжките за врати от

ковано желязо, които малките деца от бедняшките квартали правят съвсем самички.

Той вложи цялото си уважение, за да отговори спокойно:

- Съжалявам , ако съм те разочаровал, майко.

- Не съжаляваш. Можеше да си т ук, ако беше направил усилие. Но кога ли си полагал усилия

за някого другиго освен за себе си? Не се интересуваш от никого от нас, нито от нещата, които

правим. Мислиш си, че е достатъчно просто да плащаш сметките, нали? Пари! Само това знаеш. И

единственото, което ни даваш, е пари. Да си ни отделял някога някакво време?

Ако това означава, че ѝ липсва, мислеше си той, то тогава означава и привързаност, а ако

означава привързаност, то е несправедливо да изпитва тежко, мрачно чувство, което го кара да

мълчи, за да не би гласът му да издаде, че това чувство е отвращение.

- Теб не те е грижа - продължи гласът ѝ, наполовина задавен, наполовина ум оляващ. -

Лилиан имаше нужда от теб днес по много важен проблем, но аз ѝ казах, че няма смисъл да те ча-

ка, за да го обсъди с теб.

- Но майко, това не е важно! - каза Лилиан. - Не и за Хенри.

Той се обърна към нея. Стоеше в средата на стаята, все още с тренчкот на гърба, сякаш беше

в клопката на някаква нереалност, която нямаше как да стане реална.

- Изобщо не е важно - весело каза Лилан. Той не можеше да прецени дали гласът ѝ изразява

извинение или самохвалство. - Няма нищо общо с бизнеса. Напълно некомерсиално е.

- За какво става въпрос?

- За парт и, което м исля да организирам.

- Парти?

- О, не гледай толкова изплашено, не е за утре вечер. З нам, че си м ного зает, но е чак след

три месеца и искам да бъде нещо много голямо и специално, така че ще ми обещаеш ли да бъдеш

тук тогава, а не в Минесота, Колорадо или Калифорния?

Тя го гледаше странно, говорейки едновременно твърде лековато и твърде целенасочено,

като усмивката и подчертаваше прекалено силно невинния ѝ вид и предполагаше някакъв скрит

коз.

- След три месеца? - каза той. - Но ти знаеш, че не мога да предположа каква спешна работа

може да изникне и да се наложи да напусна града.

- О, да! Но не м оже ли да си запиша официална среща с теб, предварително един вид, кат о

всеки железопътен директор, производител на автомобил и търговец на боклук, тоест на скрап?

Казват, че никога не пропускаш среща. Разбира се, ще ти позволя да избереш удобна за теб дата.

Тя го гледаше, а погледът ѝ придобиваше някаква специална женска привлекателност, тъй

като идваше изпод наведеното ѝ чело, нагоре към него. Тя попита, някак твърде безгрижно и

твърде внимателно:

- Датата, коят о имам пред вид , е десети декември, но т и м оже би предпоч иташ девети ил и

единайсети?

- За мен няма значение.

Тя каза тихо:

- Десети декември е год ишнината от сватбата ни, Хенри.

Всички гледаха лицето му; ако очакваха виновен поглед, то онова, което видяха, беше лека

весела усмивка. Не може да го е замислила като капан, мислеше си той, защото той можеше да из -

бяга толкова лесно, като просто откаже да приеме всякакви обвинения за това, че е забравил и да я

остави отхвърлена, тя знаеше, че чувствата му към нея бяха единственото ѝ оръжие. Мотивът ѝ,

мислеше си той, е горд, непряк опит да изпита чувствата му и да признае своите. Партито не беше

неговият начин за празнуване, а нейният. За него то не значеше нищо - за нея беше най- добрият

подарък, който можеше да предложи на него и на техния брак. Трябваше да уважи намерението ѝ,

мислеше си, дори и да не споделяше стандартите ѝ, дори и да не знаеше дали изобщо го е грижа за

каквито и да е подаръци от нейна страна. Трябваше да я остави да победи, мислеше си, защото тя

се беше оставила напълно на неговата милост. Той се усмихна без лошо чувство, с открита

усмивка, признавайки нейната победа.

- Добре, Лилиан - спокойно каза той. - Обещавам да бъда тук вечерта на десети декември.

- Благодаря, скъпи - усм ивката ѝ беше прикрита, м истериозна, той се чудеше защо м у се