Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

неспирни обвинения за неговото безразличие? Защо е това хронично подозрение, сякаш чакат да

бъдат наранени? Той никога не беше искал да ги нарани, но вина ги беше усещал отбранителното

им, обвинително очакване - те изглеждаха наранени от всичко, което кажеше, като това нямаше

нищо общо с думите или делата му, а беше почти... почти сякаш те бяха наранени от самия факт, че

той съществува. Не започвай да мислиш, че са луди - каза си строго той, опитвайки се да се

пребори със загадката с помощта на най-стриктното си и безмилостно чувство за справедливост.

Той не можеше да ги съди, без да ги разбира. А не можеше да ги разбере.

Харесваше ли ги? Не, мислеше си, искал е да ги харесва, а това не беше същото. Беше го

желал в името на някаква неизказана възможност, която някога очакваше да види във всяко

човешко същество. Сега не изпитваше нищо към тях, само безмилостно безразличие, дори без

съжаление от загубата. Имаше ли нужда от друг човек като част от живота си? Липсваше ли му

чувството, което беше искал да изпита? Не, мислеше си. Беше ли му липсва ло някога? Да, в

младостта му. После никога.

Чувството на изтощение растеше, той разбра, че беше отегчение.

Дължеше им вежливостта да го скрие, мислеше си, и седеше неподвижен, борейки се с

желанието за сън, което се превръщаше във физическа болка.

Очите му се затваряха, когато усети два меки, влажни пръста да докосват ръката му: Пол

Ларкин беше придърпал един стол до него и се навеждаше за личен разговор.

- Не ме интересува какво казва инд устрията, Ханк, риърдъновият метал е страх отен продукт ,

невероятен, ще ти докара цяло състояние - като всичко, до което се докоснеш.

- Да - каза Риърдън. - Така е.

- Просто... надявам се, че няма да се забъркаш в неприятност и.

- Какви неприятност и?

- Ами не знам... както стоят нещата... има хора , които... но откъде да знаем? Всичко става...

- Какви неприятност и?

Ларкин седеше прегърбен и гледаше нагоре с благите си, умоляващи очи. Ниското му

закръглено тяло изглеждаше беззащит но и недовършено, сякаш имаше нужда от черупка, в която

да се скрие при най-лекото докосване. Тъжните му очи, неговата изгубена, безпомощна,

призоваваща усмивка, служеха като заместител на черупката. Усмивката беше обезоръжаваща,

като на момче, което се е оставило на милостта на една неразбираема вселена. Той беше на

петдесет и три години.

- Връзките ти с обществеността не са особено добри, Ханк - каза той. - Никога не си се

оправял с пресата.

- Е, и?

- Не си популярен, Ханк.

- Не съм чул оплаквания от клиент ите си.

- Нямам това пред вид. Трябва да си наемеш добър агент , койт о да продава теб на публиката.

- Че за какво? Аз продавам стомана.

- Но не е добре обществото да е срещу теб. Общественото мнение знач и м ного, да знаеш.

- Не мисля, че обществото е прот ив мен. А и не бих дал пук нат грош, дори да е така.

- Вестниците са срещу теб.

- Имат свободно време. Аз нямам.

- Не ми харесва, Ханк. Не е добре.

- Кое?

- Онова, което пишат за теб.

- Че какво пишат за мен?

- Знаеш. Че си необ уздан. Че си безм илостен. Че няма да поз волиш никому право на глас в

управлението на фабриките си. Че единствената ти цел е да правиш стомана - и пари.

- Но тъкмо това е целта ми.

- Само че не бива да го казваш.

- Защо не? Какво д руго да казвам?

- Ами не знам... Но твоите фабрики...

- Те са си мои, нали?

- Да, но... не б ива да го напом няш на хората твърде често... Знаеш как е в наши дни...

Мислят, че поведението ти е антисоциално.

- Изобщо не ми пука какво м ислят.

Пол Ларкин въздъхна.

- Какво има, Пол? Накъде биеш?

- Нищо... нищо специално. Само дето никога не се знае какво .може да се случ и в такива

времена... Човек трябва да внимава.

Риърдън се подсмихна.

- Не се опитваш да се тревожиш за мен, нали?

- Аз съм прост о твой приятел, Ханк. Приятел съм ти. Знаеш колко т и се възхищавам.

Пол Ларкин никога не беше имал късмет. Не успяваше съвсем в нищо от онова, с което се

заемеше - не се проваляше напълно, но и нищо не докарваше докрай. Той беше бизнесмен, но не

успяваше да се задържи дълго в който и да е бизнес. В момента се бореше със скромна фабрика,

която произвеждаше минно оборудване.

Той отдавна се беше залепил за Риърдън, заслепен от възхи щение. Идваше за съвет, понякога

искаше заеми, но не твърде често - заемите бяха скромни и винаги ги връщаше, макар и не

навреме. Мотивът му да поддържа връзката изглежда приличаше на нуждата на анемичен човек,