Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

- Обеща да се прибереш за вечеря д нес.

- Да, така е. Съжалявам. Но д нес във фаб риката изляхме... - той спря. Не знаеше какво го

лиши от способността да промълви единственото нещо, заради което се беше прибрал вкъщи,

добави само: - Просто... забравих.

- Точ но т ова има пред вид мама - каза Филип.

- Остави го да се осъзнае, още не е съвсем тук, още е в леяр ната - весело каза жена му. - Все

пак свали си палтото, Хенри.

Пол Ларкин го гледаше с преданите очи на вързано куче.

- Здрасти, Пол - каза Риърдъ н. - Кога прист игна?

- О, просто успях да скоча на влака в 5,35 от Ню Йорк - ус михна се Ларкин с благодарност за

проявеното към него внима ние.

- Някакви проб леми?

- Че кой няма проблем и в наши д ни? - усмивката на Ларкин придоби прим ирено изражение,

за да покаже, че забележката беше чисто философска. - Но не, нищо специално този път. Просто

реших да се отбия и да те видя.

Съпругата му се изсмя.

- Разочарова го, Пол.

Обърна се към Риърдън.

- Дали е ком плекс за малоценност или мания за велич ие, Хенри? Наист ина ли вярваш, че

никой не може да иска да те види просто заради самия теб, или пък смяташ, че никой не може да се

справи без твоята помощ?

Той искаше ядосано да отрече, но тя му се усмихваше така, сякаш това беше просто шега в

разговора, а той не беше твърде умел в този вид разговори, които не значеха нищо, така че не от-

говори. Стоеше и я гледаше, чудейки се за нещата, които никога не беше могъл да разбере.

Лилиан Риърдън се смяташе от всички за красива жена. Имаше високо, елегантно тяло, от

онези, които изглеждаха добре в рокли с висока талия в стил „Ампир―, каквито обикновено носе-

ше. Изисканият ѝ профил беше като камея в същия стил: чистите му, горди линии и блестящите

кестеняви вълни на косата ѝ, носена с класическа простота, създаваха строга, имперска красота, Но

когато се обърнеше с лице към тях, хората изпитваха леко разочарование. Лицето ѝ не беше

красиво. Недостатъкът му бяха очите: бяха с някакъв неясен блед, нито твърде сив, нито кафяв

цвят, безизразни и лишени от живот. Риърдън винаги се беше чудил - защо след като изглеждаше

весела толкова често, на лицето ѝ никога не се изписваше радост.

- Срещали сме се и преди, скъпи - каза тя в отговор на мълчаливия му изпитателен поглед -

но ти май не си сигурен в това.

- Вечерял ли си, Хенри? - попита майка му. В гласа ѝ има ше упрек и нетърпение, сякаш

неговият глад беше лична обида към нея.

- Да... Не... Не бях гладен.

- Тогава да позвъня и да им поръчам...

- Не, майко, не сега, няма значение.

- Това винаги е бил проблемът ми с теб - тя не гледаше към него, а изричаше думите в

празното пространство. - Няма смисъл да се опитвам да правя нищо за теб, ти не го оценяваш. Така

и не можах да те накарам да се храниш както трябва.

- Хенри, работ иш твърде много - каза Филип. - Не е добре за теб.

Риърдън се засмя.

- На мен ми харесва.

- Ти смяташ така. Това е някакъв вид невроза, да знаеш. Ко гато човек се потопи в работа, т о

е защото се опитва да избяга от нещо. Трябва да имаш хоби.

- Фил, за Бога! - каза той и съжали за разд разнението в гласа си.

Филип винаги е бил с нестабилно здраве, въпреки че лекарите никога не откриваха някакво

конкретно увреждане в неговото безформено, длъгнесто тяло. Той беше на трийсет и осем, но

хроничното му изтощение понякога караше хората да мислят, че е по-възрастен от брат си.

- Трябва да се науч иш да се забавляваш - каза Филип. - Ина че ще станеш скучен и тесногръд.

Ограничен, ти знаеш. Трябва да излезеш от малката си уединена черупка и да погледнеш света.

Нали не искаш да изпуснеш живота, а точно това ще стане, ако продължаваш така.

Борейки се с гнева, Риърдън си каза, че това беше начинът, по който Филип проявяваше

загриженост. Каза си, че няма да е справедливо да се обижда: всички се опитваха да покажат гри -

жата си към него - а на него му се искаше не това да са нещата, за които проявяват загриженост.

- Днес си прекарах доста добре, Фил - отговори с усмивка той, и се учуди защо Филип не

попита какво е станало.

Щеше му се един от тях да го попита. Беше му трудно да се съсредоточи. Гледката на

течащия метал още беше запечатана в ума му, изпълваше съзнанието му и не оставяше място за

каквото и да е друго.

- Можеше да се извиниш, но б и трябвало вече да съм свик нала и да не го очаквам от теб.

Беше гласът на майка му. Той се обърна. Тя го гледаше с обидения поглед, който известява