Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

дали е вярно, че фабриката ще бъде отворена отново. „Историческият цикъл на производство на

стомана в Пенсилвания очевидно е към своя заник - беше писал един вестник, - и експертите са

съгласни, че инвестицията на Хенри Риърдън в стомана е безнадеждна. Скоро ще можете да

станете свидетели на сензационния край на сензационния Хенри Риърдън―.

Това беше преди десет години. Тази вечер студеният вятър, който брулеше лицето му

напомняше за студения вятър през онзи ден. Обърна се и погледна назад. Червеният отблясък на

леярната дишаше в небето - гледка, животворна като изгрев. Та кива бяха спирките му, гарите, до

които експресът беше стигнал и които беше подминал. Не си спомняше нищо отчетливо през

годините между тях - годините бяха размазани, сякаш от високата скорост.

Каквото и да е било, мислеше си той, каквито и да са били напрежението и агонията, те си

струваха, защото му бяха помогнали да стигне до този ден - денят, в който първата пещ от първата

поръчка за риърдънов метал беше излята, за да се превърне в релси за „Тагарт Трансконтинентъл―.

Той докосна гривната в джоба си. Беше я направил от този първи излят метал. Тя беше за

съпругата му. Докато я докосваше, изведнъж разбра, че мисли за някаква абстракция, наречена

„негова съпруга―, а не за жената, за която беше женен.

Прониза го съжаление, желание да не беше правил гривната, а сетне и вълна от

самообвинение за съжалението. Той разтърси глава. Не беше време за старите му съмнения.

Чувстваше, че може да прости всичко на всекиго, защото щастието беше най- сигурното средство

за пречистване. Чувстваше се сигурен, че та зи вечер всяко живо същество му желае доброто.

Искаше да се срещне с някого, да се изправи пред първия непознат, да застане обезоръжен и

открит, и да каже: „Погледни ме―. Хората, мислеше си, бяха толкова жадни да видят радостта,

колкото винаги е бил и самият той - за миг на облекчение от сивия товар на страданието, което

изглеждаше така необяснимо и ненужно. Никога не беше успял да проумее защо хората трябва да

са нещастни.

Тъмният път неусетно се беше изкачил до върха на един хълм. Той спря и се обърна.

Червеният блясък беше останал като тясна лента далеч на запад. Над нея, съвсем дребни, заради

няколкото мили разстояние, личаха написаните върху чернотата на небето думи на неонов надпис :

„Риърдън стийл―. Той стоеше изправен, сякаш на подсъдимата скамейка. Мислеше си как, в мрака

на тази нощ, и други надписи светеха из страната: „Руда Риърдън―, „Въглища Риърдън―, „Варовик

Риърдън―. Мислеше си за дните зад себе си. Искаше му се да може да запали неонов надпис над

тях - „Животът на Риърдън―.

Обърна се рязко и продължи. Когато пътят доближи неговата къща, той забеляза, че стъпките

му се забавят и че настроението му спада. Усети смътна неохота да влезе в дома си, а не му се

щеше да е така. Не, помисли си той, не и тази нощ - днес те ще ме разберат. Но не знаеше, никога

не можеше да определи какво точно искаше те да разберат.

Видя светлина в прозорците на всекидневната, когато приближи къщата. Тя беше на върха на

хълма и се изправяше пред него като голяма бяла грамада - изглеждаше гола, с няколко имитиращи

колониалност колони, като колебливи орнаменти, - къщата изглеждаше безрадостно гола, с голота,

която не си струваше да бъде разбулена.

Не беше сигурен дали съпругата му го забеляза, когато влезе в;ъв всекидневната. Тя стоеше

до камината и разговаряше, а извивката на ръката ѝ плавно се движеше и грациозно подчертаваше

думите ѝ. Чу как гласът ѝ прекъсна за момент и си помисли, че го е видяла, но тя не вдигна поглед

и продължи гладко изрече нието си. Не можеше да бъде сигурен.

-... Но култ урният човек просто се отегчава от така наречените чудеса на ч исто материалната

изобретателност - казваше тя. - Той просто не може да се развълнува от един водопровод.

После обърна глава, погледна Риърдън в тъмнината в другия край на дългата стая, и ръцете ѝ

се разтвориха елегантно, като две лебедови шии.

- Но скъпи - каза тя с явен присмех в гласа, - не е ли твърде рано, за да се прибираш? Нямаше

ли шлака за чистене или тръ би за полиране?

Всички се обърнаха към него - майка му, брат му Филип и старият им приятел Пол Ларкин.

- Съжалявам - отговори той. - З нам, че закъснях.

- Не казвай, че съжаляваш - каза майка му. - Можеше да се обадиш.

Той я погледна, смътно опитвайки се да си спом ни нещо.