ко, което правеше и казваше. Мисълта оставаше в ума му, когато гледаше сградите на града,
релсите на влаковата линия, светлината в прозорците на отдалечена ферма, ножа в ръцете на кра-
сива жена, която отрязва парче плод на някой банкет - мисълта за металната сплав, която ще бъде
по-добра от всяка произведена някога стомана, метал, който ще бъде за стоманата това, кое то
стоманата е била спрямо желязото; самоизтезанията, когато отхвърляше някоя надежда или мостра,
без да си позволи да си признае, че е уморен, без да си даде време да чувства, насилвайки се през
изцеждащото изтезание, през „не е достатъчно добро... още не е достатъчно добро―, и
продължавайки напред без друг стимул, освен убеждението, че може да се направи... и след това
денят, когато всичко беше свършено и резултатът беше наречен риърдънов метал... Тези неща бяха
се нажежили до бяло, бяха се стопили и слели в него, и тяхната сплав беше странно, спокойно
чувство, което го караше да се усмихва на пейзажа в мрака и да се чуди защо щастието може да
причинява болка.
Не след дълго усети, че мисли за миналото си, сякаш няколко дни от него се бяха разгърнали
пред него и искаха да бъдат разгледани отнозо. Той не искаше да ги гледа - презираше спомените
като безсмислена глезотия. Но разбра, че тази вечер мисли за тях в чест на парчето метал в джоба
си. Сетне си позволи да ги погледне.
Видя деня, когато стоеше на ръба на една скала и чувстваше струйка пот да се стича от
слепоочието по врата му. Беше на четиринайсет, а това беше първият му работен ден в железните
мини в Минесота. Опитваше се да се научи отново да диша, въпреки парещата болка в гърдите си.
Стоеше и се проклинаше, защото беше решил, че няма да се уморява. След малко се върна към ра -
ботата си, реши, че болката не е достатъчна причина, за да спре. Видя деня, когато стоеше на
прозореца на кабинета си и гледаше мините - от онази сутрин насам те бяха вече негови. Беше на
трийсет години. Случилото се през изминалите години нямаше значение, също както и болката не е
имала значение. Беше работил в мини, в леярни, в железните заводи на север, придвижвайки се към
избраната цел. Единственото, което си спомняше от те зи места, беше, че хората около него като че
ли никога не знаеха какво да правят, докато той винаги е знаел. Спомняше си как се чудеше защо
толкова много железни мини затварят, също както и тези бяха на ръба да затворят, докато не ги
беше поел. Гледаше скалните тераси в далечината. Неколцина работници слагаха нов надпис над
един портал в края на пътя: „Руда Риърдън―.
Видя една вечер, когато беше се отпуснал на бюрото си в ка бинета си.
Беше късно и служителите му си бяха тръгнали, така че той можеше да лежи там сам, без
никой да го забележи. Беше уморен. Сякаш се беше състезавал със собственото си тяло и цялото
изтощение от годините, което той отказваше да признае, го беше сграбчило и го беше притиснало
към бюрото. Не чувстваше нищо, освен желанието да не мърда. Нямаше сили да чувства, ня маше
сили дори и да страда. Беше изгорил всичко, което можеше да изгори в себе си, беше разпръснал
толкова много искри, за да запали толкова много неща, и се чудеше дали някой може да му даде
искрата, от която има нужда, тъкмо в този момент, когато чувстваше, че никога повече няма да
може да се надигне. Запита се кой му беше дал пламък и го беше поддържал. След това из прав и
глава. Бавно, с най-голямото усилие в живота си, изправи тялото си, докато можа да седне, опрян с
трепереща ръка върху бюрото. Никога повече не си зададе този въпрос.
Видя деня, в който стоеше на един хълм и гледаше мръсния изоставен парцел с постройки,
който някога е бил стоманолеярна. Бяха я затворили, бяха се отказали от нея. Той я беше купил
предишната вечер. Духаше силен вятър и през облаците се промъкваше сива светлина. На тази
светлина той видя червеникаво- кафява ръжда, като засъхнала кръв, по стоманата на огромните
кранове, и ярки, зелени, живи плевели, като преяли канибали, да растат над купчини строшено
стъкло под стените, изградени от празни рамки. До една врата в далечината съзря черните с илуети
на мъже. Те бяха безработните от рушащите се бордеи на това, което някога е било процъфтяващ
град.
Те стояха мълчаливо и гледаха бляскавата кола, която той беше оставил на портала на
фабриката, чудеха се дали човекът на хълма е онзи Ханк Риърдън, за когото хората говореха, и
Читать дальше