Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

- Жив ли е още?

- Ама разбира се...тоест, не мога да кажа със сигурност, т ой изчезна напълно от обществения

живот, но съм сигурен, че щяхме да чуем, ако е умрял.

- Ако е написал нещо, щяхте ли да знаете?

- Разбира се. Първи щяхме да разберем. Ние издаваме всич ките му творби. Но е спря л да

пише.

- Разбирам. Благодаря.

Когато Оуън Келог влезе в кабинета ѝ, тя го погледна със задоволство. Радваше се да види,

че смътния спомен за неговия вид е верен - лицето му имаше същите качества като това на младия

спирач във влака, лице на онзи тип човек, с който тя можеше да върши работа.

- Седнете, господ ин Келог - каза тя, но т ой остана прав пред бюрот о ѝ.

- Някога ме помолихте да ви уведомя, ако реша да сменя ра ботата си, госпожице Тагарт.

Така че дойдох да ви кажа, че на пускам.

Това беше последното нещо, което тя очакваше, отне ѝ миг, преди да успее да попита тихо:

- Защо?

- По лич ни прич ини.

- Тук сте неудовлетворен?

- Не.

- Получ или сте по-д обра оферта?

- Не.

- В коя железопът на ком пания от ивате?

- Не отивам в никоя ком пания, госпожице Тагарт.

- Тогава какво ще работ ите?

- Не съм решил още.

Тя го изучаваше, чувствайки се леко неудобно. В лицето му нямаше враждебност, той

гледаше право в нея, отговаряше прос то и прямо - говореше като човек, който няма какво да крие

или да демонстрира, лицето му беше учтиво и празно.

- Тогава защо искате да напуснете?

- Въпросът е личен.

- Болен ли сте? Със здравето ви ли е свързано?

- Не.

- Ще напуснете ли града?

- Не.

- Да не сте наслед или пари, които ви позволяват да се оттеглите?

- Не.

- Възнамерявате ли да продължите да работите, за да се издържате?

- Да.

- Но не искате да работите за „Тагарт Трансконт инентъл"?

- Не.

- В такъв случай нещо трябва да е станало, за да ви подт икне към решениет о ви. Какво е то?

- Нищо, госпожице Тагарт.

- Бих желала да ми кажете. Имам прич ина да искам да знам.

- Ще ми повярвате ли за това, госпожице Тагарт?

- Да.

- Няма човек, предмет или съб ит ие, свързано с работата ми тук, което да има някакво

влияние върху решението ми.

- Нямате конкрет но оплакване срещу „Тагарт Трансконт инентъл―?

- Никакво.

- Тогава м исля, че може да промените мнението си, когато чуете какво искам да ви

предложа.

- Съжалявам , госпожице Тагарт. Не мога.

- Може ли да ви кажа какво имам пред вид?

- Да, ако искате.

- Ще повярвате ли, че бях решила да ви предложа поста, койт о ще ви предложа, преди да

поискате да ме видите? Искам да го знаете.

- Винаги ще ви вярвам, госпожице Тагарт.

- Става въпрос за поста на управител на клона в Охайо. Ваш е, ако го искате.

На лицето му не пролича реакция, сякаш думите не означаваха за него повече, отколкото за

някой дивак, който никога не е чувал за железници.

- Не го искам, госпожице Тагарт - отговори той.

След момент тя каза с напрежение в гласа:

- Напишете си сам фиша за заплатата, Келог. Назовете цената си, искам да ос танете. Мога да

предложа толкова, колкото ви предлага която и да е железопътна компания.

- Няма да работя за друга железопът на компания.

- Мислех, че об ичате работата си.

Това беше първият намек за емоция у него - просто леко разширяване на очите и странно,

спокойно подчертаване на думите, когато той отговори:

- Обичам я.

- Тогава м и кажете какво т рябва да кажа, за да ви задържа! - беше толкова неволно и толкова

очевидно искрено, че той я погледна така, сякаш това му беше подействало.

- Може би не е честно да идвам тук, за да ви кажа, че напускам, госпожице Тагарт. Знам, че

ме помолихте да ви кажа, защото искахте да имате възможност да ми направите контрапредло-

жение. Така че щом съм дошъл, изглежда съм отворен за сделка. Но не съм. Дойдох само защото...

защото исках да спазя думата си към вас.

Това прекъсване беше като внезапна светкавица, която ѝ показа колко много са значели за

него нейният интерес и молба, и че това решение не е било от лесните.

- Келог, нищо ли не мога да ти предложа? - попита тя.

- Нищо, госпожице Тагарт. Абсолютно нищо.

Той се обърна и тръгна към вратата. За пръв път в живота си тя се чувстваше безпомощна и

победена.

- Защо? - попита тя, без да се об ръща към него. Той спря. После вдигна рамене и се усм ихна

- за миг беше жив и т ова беше най-ст ранната усмивка, която тя беше виждала: в нея се криеше

скрита радост, разбито сърце и безкрайна горчивина. Той отговори: