Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

от изтощение, се държеше изпра вено от правата линия на раменете, а раменете се държаха от съ-

знателно усилие на волята. Малцина харесваха лицето ѝ: то беше твърде студено, очите - твърде

настойчиви, нищо не можеше да ѝ придаде чара на мекия поглед. Красивите крака, спуснати на-

долу от облегалката на стола към средата на полезрението му, го притесняваха - те объркваха

оценката му.

Тя остана безмълвна, а той беше принуден да попита:

- Значи реши да поръчаш просто така, под влияние на моментен подт ик, по телефона?

- Реших пред и шест месеца. Чаках Ханк Р иърдън да се при готви за производство.

- Не го наричай Ханк Риърдън. Вулгарно е.

- Всички го наричат така. Не сменяй темата.

- Защо е трябвало да му се обаждаш снощи?

- Не можах да го намеря по-рано.

- Защо не изчака, докато се върнеш в Ню Йорк, и тогава...

- Защото видях линията „Р ио Норте―.

- Ще имам нужда от време да го обмисля, да изложа нещата пред борда, да намеря най-

доброто...

- Няма време.

- Не ми даде шанс да си съставя мнение.

- Изобщо не м и пука за твоето м нение. Няма да споря с теб, с твоя борд или твоите

професори. Имаш да правиш избор - и трябва да го направиш сега. Просто кажи да или не.

- Това е нелеп, своеволен, произволен нач ин да...

- Да или не?

- Това т и е проб лемът. Винаги свеждаш всичко до „да― или „не―. Нещата никога не са така

абсолютни. Нищо не е абсолютно.

- Металните релси са. Дали ще ги получим или не - също.

Тя чакаше. Той не отговори.

- Е? - попита тя.

- Поемаш ли отговорността за това?

- Да.

- Действай - каза той и добави: - Но на твой риск. Няма да го отменя, но не мога да

гарантирам какво ще кажа на борда.

- Кажи каквото искаш.

Тя се изправи. Той се наведе над бюрото, не желаейки да приключи разговора, и при това да

го приключи толкова решително.

- Ясно ти е, разб ира се, че всичко това ще изисква една дълга процедура - каза той почт и

обнадеждено. - Не е толкова просто.

- О, естествено - каза тя. - Ще ти пратя подробен доклад, койт о Еди ще подготви и който т и

няма да прочетеш. Еди ще ти помогне с работата. Отивам във Филаделфия довечера, за да видя

Риърдън. Двамата имаме доста работа.

И добави:

- Наист ина е толкова просто, Джим.

Тя се обърна, когато той проговори отново - и онова, което каза, беше смущаващо неуместно:

- За теб всичко е наред , защото имаш късмет. Другите не могат да го направят.

- Kaквo да направят?

- Другите хора са човеч ни. Чувствителни са. Не могат да посветят целия си живот на метали

и машини. Ти имаш късмет - никога не си имала някакви чувства. Никога не си чувствала каквото

и да е.

Тя го погледна, тъмносивите ѝ очи преминаха бавно от удивление към спокойствие, после

придобиха странно изражение, което напомняше на изтощение, само че отразяваше много повече

от простото понасяне на момента.

- Не, Джим - т ихо каза тя. - Мисля, че никога не съм усещала каквото и да е.

Еди Уилърс я последва до кабинета ѝ. Когато тя се връщаше, той чувстваше, че светът става

по-ясен, по-прост и лесен за справяне, и забравяше моментите си на безформен страх. Той беше

единственият човек, който смяташе за напълно естествено тя да бъде оперативен вицепрезидент на

голяма железопътна компа ния, макар и да беше жена. Тя му беше казала, когато той беше на десет,

че ще управлява компанията някой ден. Сега това не го учудваше, също както не го беше учудило

и през онзи ден на полянката в гората.

Когато влязоха в кабинета, когато той я видя да сяда на бю рото и да хвърля поглед на

бележките, които ѝ беше оставил, той се почувства сякаш е в колата си със запален двигател, готов

да потегли.

Тъкмо щеше да напусне кабинета ѝ, когато си спомни за нещо, което не беше докладвал.

- Оуън Келог от отдела на терм инала помоли за среща с теб - каза той.

Тя вдигна поглед учудено.

- Странно, тъкмо щях да пратя да го повикат. Нека се качи. Искам да го видя... Еди -

изведнъж, добави тя, - преди да започна, кажи им да ме свържат с Ейърс от Музикална компания

„Ейърс―.

- Музикална ком пания? - повтори невярващо той.

- Да, има нещо, което искам да го питам.

Когато господин Ейърс запита с учтива готовност каква услуга може да ѝ окаже, тя го

попита:

- Можете ли да ми кажете дали Ричард Хали е написал нов концерт за пиано, пети?

- Пети концерт ли, госпожице Тагарт? Не, разб ира се, че не.

- Сигурен ли сте?

- Напълно сигурен, госпожице Тагарт. Не е писал нищо през последните осем години.