Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

- Кой е Джон Голт?

Глава II

ВЕРИГАТА

Започна с няколко светлинки. Докато един влак от линия та на Тагарт пътуваше към

Филаделфия, няколко блестящи, разпръснати светлинки се появиха в мрака. Те изглеждаха безцел-

ни в празната равнина, но все пак бяха твърде силни, за да нямат цел. Пътниците ги гледаха

лениво, без интерес.

След това се появи черният силует на някаква конструкция, която едва се виждаше на фона

на небето, а след това - голяма сграда, съвсем близо до линията; сградата беше тъмна и отра-

женията от светлините на влака прорязваха плътното стъкло по стените ѝ.

Идващият насреща товарен влак скри гледката, изпълвайки прозорците и профучавайки като

петно от звуци. В неочаквана пролука в редицата от товарни вагони пътниците видяха далеч ни

сгради под неясно очертаното, червеникаво зарево в небето. Заревото пулсираше неравномерно,

сякаш сградите дишаха.

Когато товарният влак изчезна, те видяха ъгловатите сгра ди, обвити в облаци пара. Лъчите на

няколко силни прожектора прорязваха прави линии през тях. Парата беше червена като небето.

После се появи нещо, което не приличаше на сграда, а на раковина от разграфено на квадрати

стъкло, обграждаща подпорни греди, кранове и покривни ферми в ослепителен оранжев плам тящ

кръг.

Пътниците не можаха да схванат сложността на онова, кое то приличаше на разстлал се на

километри град, който живееше без следа от човешко присъствие. Те виждаха кули, които при-

личаха на разкривени небостъргачи, мостове, увиснали между небето и земята, и ненадейни рани в

солидните стени, откъдето излизаше огън.

Появи се административна сграда, съвсем близо до линията. Големият неонов надпис на

покрива осветяваше вътрешността на вагоните, докато те преминаваха покрай него. Надписът

гласеше „Риърдън стийл―.

Един пътник, който беше професор по икономика, отбеляза пред спътника си:

- Каква е стойността на инд ивида в т итанич ните колект ивни дост ижения на нашата

индустриална епоха?

Друг, който беше журналист, си записа, за да го използва сетне в рубриката си: „Ханк

Риърдън е от онези хора, които отпечатват името си върху всичко, до което се докоснат. От това

може да си съставите мнение що за човек е Ханк Риърдъ н―.

Влакът стремително се носеше в мрака, когато една продълговата постройка изригна червено

дихание към небето. Пътниците не обърнаха внимание - поредната излята порция стомана не беше

събитие, на което те бяха научени да обръщат внимание.

Това беше първата пещ от първата поръчка за риърдънов метал.

За хората при устието на пещта, вътре във фабриката, първият пробив на течния метал на

открито беше като разтърсващо чувство за разсъмване. Изливащата се тясна ивица метал имаше

чистия бял цвят на слънчевата светлина. Черни облаци пара кипяха нагоре, прорязани от стихийни

червени отблясъци. Водопади от искри излитаха в пулсиращи спазми, сякаш от разрязани артерии.

Въздухът изглеждаше раздран, отразявайки беснеещия пламък, който не беше близо, а червените

му петна се вихреха в пространството, сякаш не можеха да бъдат задържани в конст рукция,

направена от човек - сякаш щяха да погълнат колоните, гредите и стрелите на крановете отгоре. Но

течният метал не внушаваше насилие. Той беше дълга бяла крива с гладкостта на сатен и

приятелското излъчване на усмивка. Той течеше послушно по глинен улей, задържан само от две

крехки прегради. После падаше през шест метра празно пространство в кофа, която побираше

двеста тона. Поток от звезди витаеше над потока, из скочил от ведрото му спокойствие, нежен като

дантела и невинен като детски фойерверк. Едва при по-внимателно вглеждане можеше да се

забележи, че белият сатен кипи. От време на вре ме от него излитаха пръски и падаха на земята:

това беше метал, който, охлаждайки се при падането си върху земята, избухваше в пламъци.

Двеста тона метал, който трябваше да е по-здрав от стоманата, втечнен при температура от

2200 градуса, имаше силата да унищожи всяка стена на сградата и всеки един от мъжете, които

работеха до потока. Но всеки инч от неговия път, всеки фунт от налягането му и съдържанието на

всяка молекула бяха контролирани и произведени от съзнателно намерение, което беше ра ботило

по тях в продължение на десет години.

Докато трептеше из мрака на леярната, червеният отблясък криеше лицето на човек, който