Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

Тя беше на вратата, обърна се, вдигна глава, погледна го и се усмихна студено.

- Няма да разбереш - каза тя и излезе.

Мъчението, което му оставаше, беше винаги да знае, че тя никога няма да поиска да го

напусне, а той никога няма да има пра вото да си тръгне - мисълта, че ѝ дължи поне хилаво

признание за симпатия, уважение заради чувство, което не можеше нито да разбере, нито да му

отвърне; да знае, че не може да предизвика в себе си нищо към нея, освен презрение - странно,

пълно, сляпо презрение, което е непроницаемо за жалостта, за упрека, за соб ствените му призив и

към справедливост; а най-тежкото за понасяне беше гордото отвращение от собствената му

присъда, от желанието му да се смята за по-долен от тази жена, която презира.

После това вече нямаше значение - всичко избледня някъде в далечината, оставяйки само

мисълта, че той е готов да понесе всичко, - останал в състояние, което беше едновременно напре-

жение и покой - защото лежеше в леглото си, с лице, притиснато във възглавницата, мислейки за

Дагни, за нейното крехко, чувствено тяло, изтегнато до него, треперещо под допира на пръстите

му. Искаше тя да се върне в Ню Йорк. Ако беше, той щеше да отиде там сега, веднага, посред нощ.

* *

Юджийн Лоусън седеше на бюрото си така, сякаш то беше контролният панел на

бомбардировач, който командва континента долу. Но понякога го забравяше и се отпускаше,

мускулите му се отпускаха в костюма му, сякаш се цупеше на света. Устата му беше единствената

част от него, която не можеше да стегне по всяко време - тя стърчеше неудобно на жилестото му

лице, привличайки погледа на всеки слушател: докато говореше, движението минаваше през

долната му устна, извивайки влажната ѝ плът в неприсъщи ѝ конвулсии.

- Не се срамувам от това - каза Юд жийн Лоусън. - Госпожице Тагарт, искам да знаете, че не

се срамувам от кариерата си като президент на Националната обществена банка в Медисън.

- Дори не съм и намеквала за срам - студено каза Дагни.

- Никаква морална вина не може да м и бъде приписана, тъй като изгубих всичко, коет о

притежавах, при фалита на тази банка. Струва ми се, че имам правото да се чувствам горд с такава

саможертва.

- По-скоро исках да ви задам няколко въпроса за фабриката за двигатели „Двайсети век―,

която...

- Ще се радвам да отговоря на всякакви въпроси. Нямам как во да крия. Съвестта ми е чиста.

Ако мислите, че темата ме притеснява, грешите.

- Исках да разбера кои са хората, коит о са притежавали фаб риката, когато сте дали заем на...

- Бяха съвсем свестни хора. Р искът беше напълно оправдан, макар че, разбира се, аз говоря в

чисто човешки смисъл, не на езика на студените пари, който сте свикнала да очаквате от банкери.

Дадох им заема за покупката на фабриката, защото имаха нужда от парите. Ако хората се нуждаеха

ог пари, това беше дос татъчно за мен. Нуждата беше моят стандарт, госпожице Тагарт. Нуждата,

не алчността. Моят баща и дядо бяха изградили Националната обществена банка, само да да

натрупат богатство за се бе си. Аз поставих тяхното богатство в услуга на по-висок идеал. Не седях

върху купчини пари и не исках допълнителни гаранции от бедни хора, които имаха нужда от

заеми. Сърцето беше моята гаранция. Разбира се, не очаквам никой в тази материалистич - на

страна да ме разбере. Наградата, която получих, не беше ка то онези, които хората от вашата класа,

госпожице Тагарт, биха оценили. Хората, които седяха пред бюрото ми в банката, не седяха като

вас, госпожице Тагарт. Те бяха смирени, несигурни, изтощени от грижата, боящи се да говорят.

Моята награда бяха сълзите на благодарност в очите им, треперещите гласове, бла гословиите,

жената, която целуна ръката ми, когато й дадох заем, за който беше просила напразно навсякъде

другаде.

- Бихте ли ми казали имената на хората, коит о притежаваха фабриката?

- Тази фабрика беше жизнено важна за региона, абсолют но жизнено важна. От пускането на

заема беше напълно оправдано. Тя даде работа на хиляди работници, които нямаха други сред ства

за препитание.

- Познавахте ли някои от хората, коит о раб отеха във фаб риката?

- Разбира се. Познавах всички. Хората ме интересуваха, не машините. Обръщах внимание на

човешката страна на индустрията, а не на счетоводната.

Тя се наведе нетърпеливо над бюрото му.

- Познавахте ли някого от инженерите, които работеха там?

- Инженерите? Не, не. Бях м ного по-демократичен. Интере суваха ме ист инските работ ници.