Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

очертания на тялото, подчертани от плът ния цвят на тъмносинята пижама.

- Много си привлекателен - каза тя. - Изглеждаш много по-добре през последните няколко

месеца. По-млад. Дали не и по-щастлив? Изглеждаш по-малко напрегнат. О, да, знам, че си по-зает

от всякога и действаш като командир на въздушно напа дение, но това е само на повърхността.

Вътрешно си по-малко напрегнат.

Той я погледна учудено. Беше истина, той не беше го забеля зал, не беше го признал пред

себе си. Учудваше се на способността й за наблюдение. Тя го беше виждала малко през последните

няколко месеца. Не беше влизал в спалнята й, откакто се беше върнал от Колорадо. Мислеше си, че

тя ще приветства тяхната взаимна изолация. Сега се чудеше какво може да я е направило толкова

чувствителна към промяната в него - освен ако това не беше чувство, много по-велико от онова, на

което беше мислел, че е способна.

- Не бях забелязал - каза той.

- Това е м ного добре, скъпи, а и уд ивително, след като преживяваш толкова ужасно тежък

момент.

Той се зачуди дали това трябва да е въпрос. Тя млъкна за миг, сякаш чакаше отговор, но не го

притисна и продължи весело:

- Знам, че имаш какви ли не неприятност и в завода и че по лит ическата ситуация става все

по-застрашителна. Ако прокарат тези закони, за които говорят, това ще те удари доста здраво,

нали?

- Да. Така е. Но това е тема, коят о не те интересува, Лилиан, нали?

- О, напрот ив! - тя вдигна глава и поглед на право към него, оч ите ѝ имаха празния, прикрит

поглед, който беше виждал пре ди, поглед на преднамерена тайнственост и на увереност, че той не

може да я разгадае. - Твърде много ме интересува... макар и не заради възможни финансови загуби

- меко добави тя.

Той се чудеше за пръв път дали нейната проклетия, сарказ мът ѝ, мерзкия начин да му нанася

обиди под защитата на усмивката си не са обратното на онова, за което винаги ги е смятал - не

метод за мъчение, а изкривена форма на отчаяние; не желание да го накара да страда, а признание

за собствената ѝ болка, защита на гордостта на необичана жена, тайна молба - така че изкусното,

загатнатото, нападателното в поведението ѝ, нещото, което просеше разбиране, да не е открита

злоба, а скрита любов. Той мислеше за това ужасен. То направи вината му много по-голяма,

отколкото някога беше си представял.

- Ако говорим за полит ика, Хенри, имам една забавна мисъл. Онази страна, която т и

представляваш - какъв беше лозунгът, който всички използвате толкова много, мотото, което

трябва да защитавате? „Светостта на договора―, нали?

Тя видя бързия му поглед, напрежението в очите му - първият отговор, който получаваше на

нещо, което беше уцелила, и се засмя с глас.

- Продължавай - каза той, гласът му беше тих и криеше заплашителна нотка.

- Че за какво, скъпи? Така или иначе ме разбра добре.

- Какво искаше да кажеш? - гласът му беше грубо отмерен, без каквато и да е отсянка на

чувство.

- Наист ина ли искаш да ме под ложиш на унижението да се оплаквам? Толкова е изтъркано и

банално - въпреки че си мислех, че имам съпруг, който се гордее с това, че е различен от по-

низшите мъже. Да ти напомня ли, че веднъж се закле да напра виш моето щастие цел на живота си?

И че не можеш да кажеш напълно честно дали съм щастлива или нещастна, защото дори не си се

интересувал от съществуването ми?

Той ги почувства като физическа болка - всички неща, които се изсипваха върху него в

невъзможно единство. Думите ѝ бяха молба, мислеше си, и чувстваше тъмния, горещ поток на

вината. Изпитваше жал - студената грозота на жал без привързаност. Чувстваше смътен гняв, като

глас, който се опитваше да задуши, глас, който крещеше с отвращение: защо трябва да се

занимавам с гадните ѝ, извратени лъжи? Защо да приемам мъчението в името на жалостта? Защо аз

трябва да поема безнадеждния товар да се опитвам да пощадя нейното чувство, което тя няма да си

признае - чувство, което не познавам, не разбирам и не мога да от гатна? Ако ме обича, защо

проклетата страхливка не го каже и не позволи и на двама ни да го приемем открито? Той чу и

друг, по-силен глас, който казваше спокойно: не прехвърляй обвиненията върху нея, това е най-

старият номер на всички страхливци, ти си виновен, няма значение какво прави тя, това е нищо в

сравнение с твоята вина, тя е права, гади ти се, нали, когато знаеш, че тя е права? Нека ти се гади,

проклет прелюбодеец, тя е правата!