Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

Носеше дреха в стил „Ампир― в бледо резедаво, а надиплената пола се спускаше грациозно от

високата талия - на пръв поглед не личеше дали това е вечерна рокля или пеньоар, но беше

пеньоар. Тя спря за миг на прага, а очертанията на тялото ѝ се разливаха в привлекателен силует на

фона на светлината.

- Знам, че не бива да се представям на познати - меко каза тя, - но за всеки случай: аз съм

госпожа Риърдън.

Той не можеше да каже дали това е сарказъм или молба.

Тя влезе и рязко затвори вратата с привичен, повелителен жест - жест на собственик.

- Какво има, Лилиан? - попита тихо той.

- Скъпи, не б ива да признаваш толкова м ного така безцеремонно - тя се движеше бавно из

стаята, покрай леглото, докато седна в един фотьойл - и така неласкателно. Това е признание, че ми

трябва специална причина, за да отнемам времето ти. Да си запиша ли среща при секретарката ти?

Той стоеше в средата на стаята, с цигара в уста, гледаше я и не отговаряше. Тя се засмя.

- Прич ината е толкова необ ичайна, че съм сигурна, че никога няма да ти хрум не - самота,

скъпи. Би ли хвърлил няколко трошици от скъпото си внимание на просяк? Имаш ли нещо против

да остана тук без каквато и да е официална причина?

- Не - тихо каза той, - щом искаш.

- Нямам нищо сериозно за обсъждане - нито поръчки за милиони долари, нит о

трансконтинентални сделки, нито релси, нито мостове. Дори не и политическата ситуация. Просто

искам да си побъбря като жена за неща, които изобщо не са важни.

- Давай.

- Хенри, това е най-д обрият начмн да ме спреш, нали? - тя изглеждаше безпомощно,

привлекателно откровена. - Какво мога да кажа сега? Представи си, че исках да ти разкажа за новия

роман, който пише Балф Юбанк, посветен е на мен, това би ли те заинтересувало?

- Ако искаш да знаеш истината - изоб що не.

Тя се засмя.

- А ако не искам да знам ист ината?

- Тогава не знам какво да кажа - отговори т ой и усет и прилив на кръв в мозъка си, плътен

като шамар, осъзнавайки двойното безчестие на лъжа, изречена като твърдение за почтеност; той

го беше казал искрено, но думите му предполагаха хвалба, на която вече нямаше право. - Защо би

искала нещо, ако то не е истината? За какво?

- Виждаш ли, т ова е жестокостта на доб росъвестните хора. Не би го разбрал, нали? Ако т и

отговоря, че истинското себеот даване се състои в това да си готов да лъжеш, мамиш и фалшифи-

цираш, за да направиш друг човек щастлив, да създадеш за него реалността, която иска, ако не му

харесва тази, която наистина съществува.

- Не - бавно каза той. - Не бих го разбрал.

- Наист ина е м ного просто. Ако кажеш на красива жена, че е красива, какво си ѝ дал? Това е

просто факт и той не ти струва нищо. Но ако кажеш на грозна жена, че е красива, й предлагаш ве-

ликата чест да поквариш понятието за красота. Да обичаш жена заради нейните добродетели е

безсмислено. Тя си го е заслужила, това е заплащане, не подарък. Но да я обичаш заради пороците

ѝ, е истински подарък, незаслужен и неспечелен. Да я обичаш зара ди пороците ѝ, означава да

опорочиш всяка добродетел заради нея - и тъкмо това е истинската жертва на любовта, защото ти

жертваш съвестта си, разума си, непорочността си и неоценимото си самоуважение.

Той я погледна неразбиращо. Звучеше като някакво чудовищ- но извращение, което изобщо

изключваше възможността да се чуди дали някои може и да го мисли - чудеше се само каква беше

целта на изразяването му с думи.

- Какво е любовта, скъпи, ако не саможертва? - лековат о продължи тя, с тон подходяш за

салонен разговор. - Какво е саможертвата, ако човек не пожертва онова, което му е най-ценно и

най-важно? Но не очаквам да го разбереш. Не и такъв неопет нен и стоманен пуритан като теб. Това

е огромната себичност на пуританите. По-скоро би позволил целият свят да загине, отколкото да

измърсиш неопетненото си его дори и с едно петънце, от което да трябва да се срамуваш.

Той каза бавно, с необичайно напрегнат и тържествен глас:

- Никога не съм претенд ирал, че съм неопет нен.

Тя се засмя.

- А какъв си сега? Отговаряш м и честно, нали?

Тя присви голите си рамене.

- О, скъпи, не ме взимай на сериозно! Аз просто си говоря.

Той смачка цигарата си в един пепелник, без да ѝ отговори.

- Скъпи - каза тя, - всъщност дойдох тук само защот о си м ислех, че имам съпруг и искам да

видя как изглежда.

Тя го проучваше, докато той стоеше в средата на стаята - високите, прави, стегнати