Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

помисли, към онази спестовна сметка в живота на човека, където се съхраняваха миговете време, в

които си бил горд, че живееш. Единствената гордост, която из питваше по повод днешния си работен

ден беше не че е бил пре живян, а че е оцеляла до края му.

Грешно е, мислеше си тя, отвратително грешно е човек да бъде принуден да каже това дори и

за един час от живота си. Но не можеше да мисли за това сега. Мислеше за него, за битката, коя то

беше гледала през отминалите месеци, борбата му за освобождение - знаеше, че може да му помогне,

но трябва да го стори по всякакъв друг начин, не само с думи.

Мислеше си за онази вечер миналата зима, когато той влезе, извади малък пакет от джоба си и

ѝ го подаде с думите:

- Искам да го задържиш.

Тя го отвори и погледна невярващо и объркано бижуто, на правено от един-единствен

крушовиден рубин, който пръскаше буен пламък по белия сатен на бижутерската кутийка. Това беше

прочут камък, който само десетина души в целия свят можеха да си позволят да купят открито, той

не беше един от тях.

- Ханк... защо?

- Няма специална прич ина. Просто искам да го носиш.

- Не, не и подобно нещо! Защо да го похабявам? Толкова рядко посещавам събит ия, където

човек трябва да се облича официално. Защо изобщо да го нося?

Той я погледна, погледът му се плъзна бавно от краката до лицето ѝ.

- Ще ти покажа - каза той.

Заведе я в спалнята, свали дрехите ѝ, без да каже и дума, подобно на собственик, който

съблича човек, от чието съгласие няма нужда. Положи украшението на раменете ѝ. Тя стоеше гола, с

камъка между гърдите си, като блещукаща капка кръв.

- Мислиш ли, че един мъж трябва да подарява б ижута на лю бовницата си по някаква друга

причина, освен заради собственото му удоволствие? - попита той. - По този начин искам да го

носиш. Само за мен. Харесва ми да го гледам. Красив е.

Тя се засмя - беше мек, тих звук. Не можеше да говори или да се движи, само кимна

мълчаливо, в знак на приемане и под чинение; кимна няколко пъти, косата ѝ се разпиля от широките

кръгообразни движения, сетне остана да виси неподвижна, докато той наведе главата ѝ.

Тя рухна на леглото. Изтегна се мързеливо, с отметната на зад глава, с ръце встрани, с длани,

притиснати към грубата тъкан на покривката. Единият ѝ крак беше сгънат, а дългата линия на другия

се простираше през тъмносиния лен, докато камъкът блестеше като рана в полумрака, хвърляйки

звезда от лъчи по кожата ѝ.

Очите ѝ бяха наполовина затворени - подигравателно, съзнателно тържествуващи от това, че ѝ

се възхищават, но устните ѝ бяха полуотворени в безпомощно, молещо очакване. Той стое ше в

другия край на стаята и я гледаше, гледаше плоския ѝ корем и движението му при вдишване и

издишване - чувствено тяло с чувствено съзнание. Каза тихо, отдадено и странно кротък:

- Дагни, ако някой худ ожник те нарисува такава, каквато си сега, хората ще идват да гледат

картината, за да преживеят нещо, което никога няма да получат в собствения си живот. Ще го нари-

чат велико изкуство. Няма да знаят какво чувстват, но картината ще им показва всичко - макар и да

не си някоя класическа Венера, а вицепрезидент на железопътна компания, - защото това е част от

изкуството, дори това, което съм аз, дори и то е част от него. Дагни, ще го почувстват, ще си тръгнат

и ще легнат с първата сервитьорка, и никога няма да се опитат да достигнат онова, което са

почувствали. Аз не б их го търсил в картина. Аз бих го пожелал наистина. Няма да се гордея с

някакъв безнадежден копнеж. Няма да храня мъртвороден стремеж. Искам да го имам, да го правя,

да го живея. Разбираш ли?

- О, да, Ханк, аз го разб ирам! - каза тя. Ами ти, скъпи? Ти разбираш ли го напълно? —

мислеше си, но не го изрече на глас.

Една нощ имаше снежна буря, тя се прибра вкъщи и намери огромен букет от тропически

цветя във всекидневната си, на фона на тъмното стъкло на прозорците, по които се блъскаха сне-

жинките. Бяха стръкове от хавайски факел, но дълги по три фута - големите им цветове

представляваха конуси от цветчета, които имаха чувствената повърхност на мека кожа и цвета на

кръвта.

- Видях ги на една витрина на цветарски магазин - каза ѝ той, когато дойде същата вечер. -

Хареса ми, че ги виждам през виелицата. Но няма нищо толкова похабено, колкото предмет на

обществена витрина.

Тя започна да намира цветя в апартамента си на непредсказуеми интервали от време - цветя,