Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

наслаждаваш на материалното удоволствие е зло. Наслада? Те наслаждават ли се? Няма ли някаква

извратеност в това, на което са ни учили, някаква грешка, която е порочна и много важна?

- Да, Ханк - м ного пороч на и м ного, м ного важна.

- Те са плейбоите, а ние с теб сме просто търговци. Разбираш ли, че сме много по-способни да

се наслаждаваме на това място, отколкото те изобщо могат да се надяват?

- Да.

Той каза бавно, сякаш цитираше:

- Защо сме оставили всичко на глупаците? Трябваше да е на ше.

Тя го погледна учудено. Той се усмихна.

- Спом ням си всяка дума, коят о ми каза на онзи прием. То гава не т и отговорих, защото

единственият отговор, който имах, единственото нещо, което думите ти значеха за мен, беше отго-

вор, за който щеше да ме намразиш, си мислех - а именно, че те желая - той я погледна. - Дагни,

тогава нямаше такова намерение, но онова, което казваше, беше, че искаш да спиш с мен, на ли?

- Да, Ханк. Разбира се.

Той издържа на погледа ѝ, после погледна встрани. Мълчаха дълго време. Той се загледа в

мекия полумрак наоколо, после в проблясъка на двете винени чаши на масата.

- Дагни, когато бях м лад и работех в м ините в Минесота, си м ислех, че искам да достигна до

вечер като тази. Не, не работех за това и не мислех често за него. Но от време на време, в някоя

зимна нощ, когато звездите бяха големи и беше много студено, когато бях уморен, защото бях

работил две смени, и исках единствено да легна и да заспя на място в мината, си мислех, че някой

ден ще седя на място като това, където чаша вино ще струва повече от дневната ми надница, и че ще

съм спечелил цената на всяка минута и на всяка капка, на всяко цвете на масата, и ще стоя там

единствено заради собственото си приятно прекарване.

Тя попита с усмивка:

- С любовницата си?

Видя внезапната болка в очите му и отчаяно ѝ се прииска да ме го беше казвала.

- Със... жена - отговори той. Тя знаеше коя е думата, която премълча. Той продължи с мек и

спокоен глас: - Когато забогатях и видях как се забавляват богатите, си помислих, че мястото, което

съм си представял, не съществува. Дори не бях си го представял съвсем ясно. Не знаех какво ще

бъде, само как ще се чувствам. Отказах се да го очаквам преди години. Но днес го из питвам.

Той вдигна чашата си и я погледна.

- Ханк, аз... бих се отказала от всичко, което съм имала в жи вота си, освен от това да бъда...

луксозен предмет за твоя разтуха.

Той видя ръката й да трепери, докато вдигаше чашата, и каза спокойно:

- Знам, скъпа.

Тя седеше шокирана, неподвижна: той никога не беше из ползвал тази дума преди. Той

отхвърли глава назад и по лицето му плъзна най-блестящата и весела усмивка, която някога беше

виждала.

- Първият ти момент на слабост, Дагни - каза той.

Тя се засмя и поклати глава. Той протегна ръка през масата и я сключи върху голото ѝ рамо,

сякаш я подпираше за момент. С мек смях, сякаш случайно, тя прекара устни по пръстите му, това

задържа за миг лицето ѝ надолу, за да не види той, че блясъкът в очите ѝ беше от сълзи.

Когато погледна отново нагоре към него, усмивката ѝ беше като неговата, а остатъкът от

вечерта беше техният празник - за всичките му години от нощите в мината, за всичките ѝ години от

нощта на първия ѝ бал, когато с неутолим копнеж по истинската празничност тя се беше чудила на

хората, които очакват светлините и цветята да ги направят бляскави.

„Дали във всичко това... на което ни учат... няма грешка, която е порочна и много важна?― -

мислеше си тя с неговите думи, докато лежеше във фотьойла във всекидневната си през една мрачна

пролетна вечер, докато го чакаше да дойде. Само още малко по-нататък, скъпи, мислеше си,

погледни малко по-нататък и ще се освободиш от тази грешка и от цялата излишна болка, която

никога не е трябвало да понасяш... Но чувстваше, че и тя още не е видяла цялостната перспектива, и

се чудеше какви бяха стъпките, които ѝ оставаше да извърви.

* *

Докато вървеше из тъмнината на улиците към апартамента ѝ, Риърдън държеше ръцете си в

джобовете на палтото, с лакти, притиснати към тялото, защото чувстваше, че не иска да докос ва

нищо и да се опира о никого. Никога не беше го усещал преди - това чувство на отвращение, което

не беше свързано с някакъв конкретен обект, но изглежда наводняваше всичко около него, правейки

града да изглежда подгизнал от мръсотия. Можеше да разбере погнусата от определено нещо, и