Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

ли някаква част от него наблюдаваше реакциите му с отдалечено любопитство — че усмивката и

внезапната му радост бяха реални. Той улови едно чувство, което винаги беше изпитвал, но нико га

не беше назовавал, защото то беше безусловно и непосредствено: чувство, което му забраняваше да

застане пред нея, когато той изпитва болка. То беше много повече от гордост и желание да скрие

страданието - беше чувство, че страданието не бива да се признава в нейно присъствие, че никакво

искане на единия или другия не може да има за причина болка и за цел - съжаление. Не съжаление

беше донесъл със себе си и не съжаление беше дошъл да намери.

- Все още ли имаш нужда от доказателства, че винаги те чакам? - попита тя, послушно

облегната назад, гласът й не беше нито нежен, нито умолителен, а ясен и подигравателен.

- Дагни, защо повечето жени никога не биха го признали, а ги го правиш?

- Защото никога не са сигурни, че би трябвало да са жела ни. А аз съм.

- Наист ина се възхищавам на самоувереността.

- Самоувереността е само част от това, което казах, Ханк.

- А какво е цялот о?

- Увереност в моята стойност - и в твоята.

Той я погледна, сякаш за да улови искрица на някаква не очаквана мисъл, тя се усмихна и

добави:

- Не съм сигурна дали б их задържала ч овек като Орън Б ойл например. Той изобщо няма да ме

иска. А ти ще ме искаш.

- Да не твърдиш - бавно попита той, - че съм се издигнал в оч ите ти, когато си открила, че те

желая?

- Разбира се.

- Това не е реакцията на повечето хора, когато ги желаят.

- Не е.

- Повечето хора чувстват, че се изд игат в собствените си оч и, ако другите ги желаят.

- А аз чувствам, че другите ме заслужават, ако ме желаят. А и ти чувстваш същот о, Ханк,

независимо дали го признаваш или не.

Не това ти казах тогава, първата сутрин, мислеше си той, гледайки надолу към нея. Тя лежеше

мързеливо изтегната, с безизразно лице, но очите ѝ светеха весело. Знаеше, че и тя и той мис лят за

същото. Усмихна се, но не каза нищо повече.

Докато седеше полуизлегнат на кушетката и я наблюдаваше през стаята, той се почувства

умиротворен, сякаш някаква вре менна стена се беше издигнала между него и нещата, които бе ше

чувствал по пътя насам. Той ѝ каза за срещата си с човека от Държавния научен институт, защото,

макар и да знаеше, че събитието предполага опасност, някакво странно, светещо чувство на

удовлетворение изпълваше ума му.

Той се разсмя при възмутения ѝ вид.

- Не си давай труд да им се ядосваш - каза той. - Не е по-лошо от всичко останало, което

правят всеки ден.

- Ханк, искаш ли да говоря с докт ор Стедлър за това?

- Със сигурност не!

- Трябва да го спре. Поне това може да направи.

- По-скоро б их от ишъл в затвора. Доктор Стедлър? Нямаш нищо общо с него, нали?

- Видях го пред и няколко дни.

- Защо?

- Заради двигателя.

- Двигателят... ? - той го каза бавно, по странен нач ин, ся каш мисълта за двигателя изведнъж го

върна в една реалност, за която беше забравил. - Дагни... човекът, който е изобретил този двигател...

той е съществувал, нали?

- Ами... разбира се. Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа само, че... това е прият на мисъл, нали? До ри и сега да е мъртъв, някога е бил

жив... толкова жив, че е проектирал този двигател...

- Какво има, Ханк?

- Нищо. Кажи м и за двигателя.

Тя му каза за срещата си с доктор Стедлър. Стана и започна да крачи из стаята, докато

говореше - не можеше да лежи непод вижно, винаги чувстваше прилив на надежда и желание за дейс-

твие, когато ставаше въпрос за двигателя.

Първото нещо, което той забеляза, бяха светлините на града зад прозореца: почувства се така,

сякаш някой ги палеше, една по една, за да оформят великолепната гледка, която обичаше -

чувстваше го, макар и да знаеше, че светлините са били там през цялото време. Тогава разбра, че

онова нещо, което се завръща ше, беше вътре в него: един силует, който се оформяше малко по малко

и беше всъщност неговата любов към града. Сетне осъзна, че се е завърнала, защото гледаше града

до стегнатата и стройна фигура на жена, с нейната високо вдигната глава, с погледа ѝ, зареян в

далечината, жена, чиито стъпки сякаш нетърпеливо заместваха полет. Той я гледаше, сякаш е

непозната, едва осъзнавайки, че е жена, но гледката се сливаше в едно чувство, което можеше да се

изрази така: това е светът и това е неговата сърцевина, това беше създало града, те вървят заедно -